Обособяване на интензивните грижи в САЩ като част от историята на дефибрилацията

От 1930г.

Бостънският кардиолог Пол Зол, прави провежда трансторакална дефибрилация с променлив ток, независимо от Уилям Кувенфовен. Кардиологът е работил в звеното по сърдечна хирургия в армията на САЩ по време на Втората световна война. След завръщането си към цивилната си практика, медикът се заема с изучаването на интересен случай с негов пациент, заболял от синдрома на Адамс-Стоукс.

Въпреки преобладаващото лекарско мнение, че външната дефибрилация никога няма да работи, тъй като е необходимо електрическият ток да е толкова висок, че е възможно да предизвика значително увреждане на пациента, преди да подейства на сърцето. Зол основава своите експерименти върху изследване от 1930 г., на което се е позовал и Уилям Кувенховен, като се надява, че скептиците грешат. Той дефибрилатор, произведен от „Electrodyne”. Зол използва апарата успешно за пръв път през 1955 г., и публикува резултатите в „NEJM” през 1956 г.

Непосилно големият и тежък дефибрилатор "Electrodyne", подобно на своя братовчед, разработен от „Edison Electric”, е преносим само до степента, до която може да се премества в спешното отделение. Неговият най-обемист компонент е трансформаторът, с който може да се извърши електрошок с напрежение 1,000 V. Тези постижения са направени, когато необходимостта от развитието на животоспасяващите методи и процедури е осезаема.

Клод Бек заявява, че борбата с внезапната сърдечна смърт трябва да се превърне в национален приоритет, а идеята му приема добри и се оказва доста популярна. Сътрудникът му д-р Дейвид Лайнингер се изказва, че в тогавашния момент: "много сърца умират, въпреки че са прекалено здрави, за да умрат." Проучвания, направени по време на аутопсии показват, че близо 70% от случаите на внезапна сърдечна смърт не показват видими признаци за патологични увреждания в тъканите на сърцето. То спира да работи вследствие на внезапно възникнали проблеми в провеждането на електрическите импулси, които биха могли да бъдат превъзмогнати чрез дефибрилация или пейсмейкъри. В същото време развитието на качествената доболнична помощ при спешни случаи вдъхновява по-голям интерес от страна на широката общественост, а  интересът провокира финансирането на медицинските изследвания. Те, от своя страна генерират добри резултати.

Американската интензивна грижа в невоенните болници от средата на ХХ век следва активно напредъка в медицинската технология и хирургия. Тя започва с отделянето на специални стаи за наблюдение на пациенти, възстановяващи се от високо рискови хирургични операции. По време на полиомиелитната епидемията през 1950 година, например, много болници разкриват нови интензивни отделения за пациенти, нуждаещи се от изкуствено обдишване. За обособената млада специалност кардиохирургия е необходимо денонощно наблюдение на пациентите, което да се извършва от обучен персонал и модерно оборудване. Ето защо, след появата на пейсмейкърите, дефибрилаторите и кардиовертерите отделенията за възстановяване на пациентите със сърдечни заболявания се снабдяват задължително с тези апарати.

През 1960 година методът за външна дефибрилация на Кувенховен, включващ сърдечен масаж (сега е известен и като CPR) става стандартна животоспасяваща практика, която се прилага от екипите на спешна помощ. Американската сърдечна асоциация, одобрява провеждането на обучение по CPR (кардиопулмонална ресуцитация) на хора, нямащи медицинско образование.

Статията е част от историята на:

• История на дефибрилаторите