Преподавателска дейност на Павлов

От 12.6.1912г. до 27.2.1936г.

През 1892 година Иван Павлов след много усилия заема пост в катедрата по физиология в Института по експериментална медицина във Военномедицинската академия на Санкт Петербург, където протича по-голямата част от неговата забележителна кариера. На четиридесет и две години той вече е световноизвестен учен, привличайки групи от ученици и сътрудници за работа в екипа си, които поощрява към всеотдайност. Немалко от неговите студенти стават големи професионалисти в областта на физиологията – Орбели, Петров, Кашин, Савич.

Посредством  неврофизиологията на рефлексите, науката дължи на Павлов трудното локализиране на нервната регулация на секретирането на храносмилателните жлези. Той разкрива механизма, чрез който секрецията се осъществява в най-подходящия момент за храносмилателните функции и освен това се приспособява към естеството на храната. Постоянните фистули за всеки вид жлези позволяват да се анализира от количествена и качествена гледна точка различните ферменти, а „малкият стомах“ обективизира висшия нервен механизъм на стомашната секреция.

Основните експерименти, документиращи кортикалната рефлексна регулация на тези явления, са опората на едно учение и изясняват висшия нервен произход на различните секреции. Престижът на Павлов достига необичайни размери. Неговите методи, както и принципите му  са научно обосновани. Той е направи повече от всеки друг, за да обоснове твърдо разцвета на новите схващания, които свидетелстват за зрелостта на физиологията.

Предоставя сигурни средства и доказателства, способни да решат сложни проблеми. Отличните, следователно най-точните способи за изследване дават тласък на физиологичните познания за кръвта , кръвообращението, мускулите, метаболизма, дишането. Но приносът на Павлов е  особено значителен поради насоката, която оформя.

Неврофизиологията е позволила вече да се очертаят тесните връзки между невропатологията и патологията. Нервните механизми, извършени от Шерингтън и школата му, и от тази на Магнус и неговите ученици, впрочем долавяни преди това от Джексън, се съчетават с изследванията върху центровете, регулиращи невровегетативните функции. Всъщност те се съгласуват с откритията на Павлов върху коровата дейност, „рамка на величествената сигнализация“, в която се вмества обхватът на функционалните механизми, и върху условните рефлекси. Павлов създава нова наука – науката за поведението.

Както Шарко, който изнася лекции в препълнени аудитории в определен ден от седмицата, запазвайки клиничните демонстрации за друг ден, Павлов излага идеите си всяка сряда, пред известните „павловски среди“, като организира освен това редовни лекции за своите сътрудници.

Павлов съзнателно и съвестно служи на своята родина. Макар и да не е политик, неговата научна дейност не по-малко подпомага революционните доктрини, които променят облика на Русия. В първите революционни години за изследователската дейност на Павлов не могат да се осигурят достатъчно средства. Въпреки това, той отказва предложение на Шведската академия, които го канят в страната, предлагайки му почти неограничени средства, включително и за изграждането на нов институт, който да ръководи руския учен.  

В средата на 20-те години на ХХ век, съветските власти откликват на трудовете му с уважение, щедрост и доверие. А в края на неговия живот, когато световния конгрес по физиология, състоял се в Москва през 1935 година, издига Princeps physiologium mundi (Принцип на световната физиология).

Научните трудове на Павлов са преведени на много езици, а ученият е смятан за един от великите умове на века. Когато през 1904 година му е връчена Нобелова награда по физиология много университети и академии го избират за свой член. Руският народ го прославя като герой на науката и благодетел на човечеството.

Въпреки това ученият не се е променил по никакъв начин и не е загубил чувството си за хумор, с което при определени обстоятелства станал прочут.

Неподатлив към чуждите езици, с които не свиква през целия си живот, когато през 1912 година е поканен на конференция в Кеймбриджкия университет, чете на руски с превод на английски, с помощта на д-р Орип. Но завършвайки третата глава на своята лекция, Павлов така се оживява, че забравя преводача и се впуска в неукротима стихия от думи, която никой не може да задържи и разгадае. Като завършва речта, забелязва, че е станало нещо нередно и се изненадва и сконфузва. Нещо не е ясно? Но какво? Идва на себе си от объркването, удря с юмрук по масата, но изведнъж го разтърсва спонтанен и неудържим смях, който заразява цялата аудитория.

Сесията, която трябва да бъде тържествена, завършва сред бодра атмосфера – яркият инцидент спечелва на Павлов симпатията на засегнатите и стъписани англичани. Студентите му поднасят куче, купено от будка за играчки, и той се съгласява при удостояването му с титлата  доктор хонорис кауза да го снимат с него, макар че е облечен в строга академична тога. Този подарък, който занася и до Русия, е запазен за завинаги на почетно място в работния му кабинет.

През 1828 англичаните отново го канят да отиде до Лондон, за да присъства на тържествата по случай тристагодишнината от публикуването на „De motu cordis” на Уилям Харви. Кралят му засвидетелства уважение, като го приема в Бъкинганският дворец. Павлов, въпреки че не отказва благоволението, е единственият от групата, дошъл без бомбе, каквото изисква етикетът при такъв тържествен случай. Англичаните начело със своя монарх нямат за цел да засвидетелстват уважение към онзи, който церемониално спазва етикета, а към учения, който изявява личността си такава, каквато е дори под царския покрив.

Иван Павлов прави две визити в Съединените щати. Първото е през 1923 г., а второто- шест години по-късно, на конгрес по физиология. Макар да не показва гордостта си, той има ясното съзнание за важността на делото в своята школа във връзка с изясняване на фундаментални проблеми. И го изразява по следния начин: „Чувствам се щастлив, редом със Сеченов и мнозина скъпи колеги, че добих задълбочен поглед върху животинския организъм, вместо да изследвам само части от този организъм, който е единен и неделим. И безспорно такъв е руският принос за обогатяване на науката“.

Повече от пет десетилетия Павлов непрекъснато работи върху своето учение. В трудните години на установяване на социалистическата власт продължава работата си, независимо от материалните лишения, с които той и близките му трябва да се преборват. Това време на стоицизъм е възнаградено. С декрет на Съвета на народните комисари (т.е. болшевишкото правителство), подписан от Ленин на 24 януари 1921 година е назначена комисия, председателствана от Горки, за да се удовлетворят нуждите на Павлов.

През 1924, властта независимо от спешните дела, които трябва да разреши, дава на разположение на учения, така да се каже неограничени кредити, разпореждайки се да се построи в Колтуши, в околността на Ленинград, научно средище с просторни обзаведени лаборатории по експериментална медицина, един от най-добрите в света. След време Колтуши се превръща в град на условните рефлекси, Мека за изследователите от всички области.

Статията е част от историята на:

• История на Иван Петрович Павлов