Френски изследователски стил в молекулярната биология

От 1950г.

Историците на молекулярната биология, имали възможност да наблюдават развитието й от около 1950 година, са учудени от един парадокс: изследванията на Ф. Жакоб и Ж. Моно довършват "сградата" на молекулярната биология и поставят основите на бъдещи научни програми на молекулярните биолози. Френските групи обаче нямат почти никакво участие в началните етапи от създаването на тази дисциплина. Нещо повече, биохимията и генетиката, които са нейните два корена, се развиват във Франция с голямо закъснение.

Колкото до биохимията - какъв контраст между блестящото развитие на немската биохимия, а по-късно на английската и американската между двете световни войни, и почти несъществуващата френска биохимия. Това закъснение се дължи до голяма степен само на един човек - Габриел Бертран, завеждащ катедрата по биологична химия в Парижкия университет и директор в Института "Пастьор" на една от основните биохимични лаборатории.

След първоначалните си блестящи работи върху ензимите Бертран изоставя белтъчната част и отрежда основната роля в катализата на металните йони, които често са свързани с ензимите. Без да отричаме практическото на тези работи за аграрните дисциплини или медицината, зададена от Габриел Бертран насока, както личното му влияние, отклоняват френската биохимия от характеризиране на големите метаболитни цикли и изучаването на белтъците.

В случая с генетиката причините за изоставането й не са прости. Според някои забавеното създаване на катедри по генетика е резултат на трудно променящите се френски институции, знак за закостенялост на френската университетска система. И други причини могат да обяснят това закъснение: Франция прави впечатление и с хладното си отношение към теориите на Дарвин в края на 20 век. Неомарксизмът е доста почитан от френските биолози през първата половина на 20 век.

Той не се противопоставя направо на Менделовата генетика, а на нейния "морганов" вариант и на синтетичната теория на еволюцията. Той се опитва да минимализира ролята на гените във функционирането и развитието на живите организми и да засили таза на цитоплазмата.

Въпреки тези видими недъзи Франция успява да изиграе основна роля в развитието на молекулярната биология. Любопитен факт е, че науката често се е развивала против биохимията, показвайки, че белтъците и ензимите не стоят в основата на явленията на авгорепликация на живото същество, отричайки че порядъкът в него е термодинамичен и свързан със съвкупност от химични реакции. Френските молекулярни биолози били по-свободни от англосаксонските си колеги, тъй като значително по-малко трябвало да се борят с биохимиците.

Впоследствие френските екипи започват да се занимават задълбочено с генетичния контрол върху адаптацията на живите организми. Основната заслуга на Ф.Жакоб и Ж. Моно е, че показват как един адаптационен процес, контролиран от средата, въпреки всичко е подложен на строг генетичен контрол. Така те разширяват изследователското поле на генетиката и на молекулярната биология и определят научната програма на молекулярните биолози за десетки години напред.