Начало История на медицината Синтезиране на витамин D в началото на 20 век

Синтезиране на витамин D в началото на 20 век

От 1922г.

Синтезиране на витамин D в началото на 20 век - изображение

Преди началото на ХХ век учените не били в състояние да кажат със сигурност каква следва да е оптималната хранителната диета, за да се поддържа доброто здраве, растежът, развитието и размножаването при висшите животни. Едва след откритието на витамин А (от Маккълам и Дейвис през 1913 г.) било поставено началото на "ерата" на хранителните добавки, която "внесла светлина" по отношение на тези неясноти. Няколко години по-късно търсенето на лечение срещу рахита и появата на витамин D се превърнали във впечатляващ пример за това как една хранителна добавка може да се превърне в надеждно средство, чиято употреба подобрява качеството на живот в обществото.


Разказът за появата на витамин D в историята на медицината започва с името на сър Едуард Мелънби от Великобритания. Той бил сред медиците, които изразили многократно загрижеността и притеснението си, тъй като в началото на 20 век на Острова се наблюдавала изключително висока заболеваемост от рахит, като болестта се срещала най-често в Шотландия. Вероятно не е случаен фактът, че рахитът започнал да бъде наричан "английското заболяване".


И така, сър Мелънби, повлиян от работата на своя колега д-р Маккълам, предположил, че рахитът вероятно се причинява вследствие на недоимъчно хранене. За да провери предположението си, той находчиво решил да използва за изследване основните хранителни продукти, консумирани най-често от шотландците (които са имали и най-висока заболеваемост от рахит).


И така, през 1919 година д-р Мелънби започнал своя експеримент. Медикът хранил с овесени ядки опитни кучета, които живеели в затворени помещения, далеч от слънчева светлина. Животните бързо развили симптоми, идентични на тези на рахит при хората. Лекарят третирал болните кучета с рибено масло. Мелънби успял да излекува заболяването на опитните животни, доказвайки че рибеното масло от черен дроб на треска (и витамин А в него) може да предотврати появата на рахит.

В този период колегата на сър Мелънби, д-р Маккълам напуснал работа в Уисконсин и се преместил в университета „Джон Хопкинс”. На новото си работно място (през 1922 година) медикът решил да провери и да се убеди лично дали витамин А е ключът към лечението на рахит.

Така започнал експериментът на д-р Маккълам. За целта медикът обогатил с кислород (аерирал) рибено масло от черен дроб на треска. При този опит витамин А в маслото лесно се разрушавал. Впоследствие станало ясно, че този препарат, получен от лекаря, вече не е в състояние да лекува заболяването ксерофталмия и недостига на витамин А. Въпреки това, новополучената субстанция се представила изключително добре при лечението на симптомите на рахита. Маккълам предположил правилно, че съединението, което лекува рахит, е нов витамин, който нарекъл витамин D. Така, през 1922 година се "родил" Слънчевият витамин, предпазващ от рахит децата по света.  

По това време медик от Виена, на име д-р Хулдшински, съвместно с английски учени, направили друго ключово откритие, важно за лечението на рахит. Те стигнали до извода, че децата, засегнати от това коварно заболяване, биха могли да се излекуват чрез излагане на слънце през лятото или чрез облъчване с изкуствена UV светлина. Впоследствие тази теза била подкрепена и потвърдено от лекарите Хес и Ънджър, които също са излекували немалко деца от рахит посредством излагане на слънчева светлина.


Добрите новини привлекли вниманието на друг уважаван медик - професор Хари Стийнбък, който работил в университета в Уисконсин. Заинтересован от откритието на своите колеги, ученият решил да проведе опит с кози. Професор Стийнбък получил доста любопитни данни от изследването си. При тестването на опитните животни станало ясно, че козите, прекарали цяло лято, изложени на полезното действие на слънчевата светлина, имали добър баланс на калций. Когато домашните животни прекарали цяла зима затворени, без ползотворното действие на слънчевата светлина, нивото им на калций спаднало значително.


Този факт помогнал на професора да стигне до заключението, че слънчевите лъчи влияят върху задържането на калций в организма. След като вече разполагал с обнадеждаващите данни, професор Стийнбък решил да подложи тезата си на последна проверка с друг тип бозайници, а именно – плъхове. Лекарят започнал да облъчва опитните гризачи, както и тяхната храна и въздух в клетките им с UV светлина. Доктор Стиймбък открил, че облъчването не само на пухкавите животинки, но и на храната им, лекува и действа превантивно на рахита. Ученият констатирал, че това явление трябва да е свързано с действието на определена несапунообразуваща липидна фракция. Медикът стигнал до извода, че неактивните липиди в храната и кожата на плъховете може да бъдат активирани под действието на UV светлина, като в резултат на тази реакция се получавала специфична субстанция, която действа антирахитно. Професор Стийнбък патентовал този процес, а с този си патент той привлякъл индустрията, която била готова да използва това откритие, за да се елиминира рахита като основен медицински проблем. Малко по-късно станало ясно, че тази лечебна субстанция, която може да се синтезира от кожата, е "слънчевият" витамин D.

Така калциферолът бил "роден" и започнал "мисията си" да спасява детски животи и да поддържа доброто здраве на човечеството. 

Статията е част от историята на:

5.0, 2 гласа

БИБЛИОГРАФИЯ

1. http://www.nature.com/bonekeyreports/2014/140108/bonekey2013213/full/bonekey2013213.html

ПРОДУКТИ СВЪРЗАНИ СЪС СТАТИЯТА

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА

СТАТИЯТА Е СВЪРЗАНA КЪМ

СъставкиЛеченияСнимкиХранене при...Медицински изследванияЛюбопитноЗдравни съветиЗдравни проблемиБотаникаНовиниСпортЛайфстайл