Знания по анатомия и физиология на древноегипетските лекари

От -327г.

Може да се твърди със сигурност, че още преди повече от 1500 г. пр.Хр. древноегипетските медици сравнително точно са описвали прешлените, сухожилията, костите, мозъка, мозъчните покривки, гръбначно-мозъчната течност. Първите анатомични дисекции започнали да се правят през времето на Птолемеите, т.е около 327 г. пр. Хр.

Любопитно е да се спомене, че древните египтяни са вярвали, че животът и смъртта са се считали като последствие на полъх, разнасян по въздуха. Полъхът на живота е проникнал в човека през дясното ухо, докато диханието на смъртта се е промъквало през дясното (това твърдение е записано в текста на древния медицински документ Еберс папирус, датиращ от около 1550 година пр.Хр.).

Документът твърди също така, че въздухът, проникнал през носа, достигал до сърцето и белите дробове. Сърдечният мускул според староегипетските медици, след като „поемел” този въздух, е имал задача да го разпредели по цялото тяло. За разлика от асирийците и вавилонците, които считали че черният дроб е двигателният център на живота, египтяните предавали по-голямо значение на дишането и подчертавали, че центърът на кръвообращението е сърцето. Те знаели, че то се намира в лявата част на гръдния кош и служи за връзка между съдовете в тялото. Анатомичните древноегипетски сведения описват 22 съда, произлизащи от сърцето и снабдяващи тялото и крайниците с необходимия въздух. Египетските медици обръщали внимание на сърцето като орган, който те най-отчетливо усещали, че „живее”. Сърдечният мускул бил наричан от древния народ „хати” или „иб”, като по всяка вероятност с първото наименование е означавало името на органа, а второто се използвало, за да се осмисли сърдечната функция. В папирусът Еберс може да се прочете, че: „Неговото сърце (иб) е слабо, това значи, че „хати” не „говори”. Авторът по всяка вероятност е искал да сподели, че сърцето е било слабо, понеже мускулът не е работил добре. Друг абзац сочи, че „иб” (или сърцето) е един бог, който се радва, когато празнуват другите части на тялото”.
Лекарите приемали, че сърцето „говори” чрез своите пулсации. Сърдечната слабост показва, че мускулът „не говори”, или че „съдовете са мълчаливи” и не позволяват да се отчете пулса. Това „мълчание” означавало, че „въздухът е препълнил съдовете”. Истинско прозрение на древноегипетските медици е твърдението, че промяната на вида на слепоочните кръвоносни съдове предизвиква  шум в ушите и главоболие. Не можем да твърдим със сигурност, че медиците в тази далечна епоха, които очевидно са се опитвали да идентифицират пулса, са умеели да отчитат сърдечната честота. Първите сведения по този въпрос достигат при нас и учените около три века преди нашето време благодарение на гръцкият лекар Херофил, работил в Александрия, е изследвал пулса чрез преносим воден часовник, наречен „клепсидър”. Добре е да се отбележи, че подобен часовник е открит и при разкопки около Газа и се смята за доказано , че датира от епохата на 18 династия (около 1650 година пр.Хр.). Дали староегипетските медици са го ползвали за определяне на честотата на пулса, или не, няма как да се потвърди.

Анатомията и физиологията на белите дробове са отразени бегло в староегипетските медицински документи. Описват се 4 кръвоносни съда, които се отправят от сърцето към белите дробове и осигуряват притока на „въздух” и „вода”.

Въпреки че някои от познанията по анатомия и физиология на древните египтяни са погрешни (това често се коренило в религиозните схващания на народа на фараоните), неоспоримо е колко напреднала за времето си е била медицинската им система (основававаща се именно напознанията поанатомия и физиология). Вероятно не е случаен фактът, че староегипетската медицина е повлияла на лечебното изкуство в Древа Елада и Рим, не мислите  ли така?