Доктор Самюел Ханеман и появата на хомеопатията през 1796 година

От 1796г.

Древногръцкият медик Хипократ вероятно е първият лечител, предписал на свои пациенти малка доза от растението мандрагора, за да лекува мания, знаейки, че във високи дози билката предизвиква манийно състояние (по темата, през 1894 година е писал Хенри Биксби, а неговият труд се казва "Modern Homeopathy and Medical Science" и е публикуван в Списание „Journal of the American Medical Association”). Този Хипократов метод („Подобни се лекуват с подобни”) впоследствие започва да се счита за основен в хомеопатията.

В края на 18-ти и началото на 19-ти век основните лечебни медицински практики разчитат на опасни (често и неефективни) методи като кръвопускане, венесекция, прочистване и приложението на опасни смеси като Венецианска меласа (тя включва опиум, смирна, месо от усойница, а по тази тема, през 2004 година е писал Дж. Грифин. Неговият труд се казва "Venetian treacle and the foundation of medicines regulation" и е публикуван в „British Journal of Clinical Pharmacology”). Подобни лечения често влошават симптомите, а понякога могат да се окажат и фатални за пациента.

Самюел Ханеман - началото на хомеопатията

Германският медик Самюел Ханеман не е бил сред привържениците на тези практики, въпреки че те били възхвалявани векове наред (той ги счита за ирационални и непрепоръчителни). Вместо това, той се застъпва за практиката да се използват единични лекарства, но в по-ниски дози, вярвайки, че за заболяването на хората от определени болести има както духовни, така и физически причини.

През 1789 година Самюел Ханеман прочита превода на д-р Уилям Кълън, направен на древния трактат "Материя Медика". Не е изключено това да е бил медицинският документ, вдъхновил д-р Ханеман да разработи своя система за лечение, базирана на вярването, че дадено лекарство действа само на болестни състояния, чиито прояви са подобни на тези, които възникват при здрави хора при употреба на същото лекарство. Той адаптира принципа на подобието към системата си за лечение.  Впоследствие тази система, част от алтернативната медицина е запомнена с името хомеопатия.
За да провери теорията си той решил да експериментира върху себе си с едно от билковите лекарства, споменати в „Материя Медика”. Това е перуанска кора (от тази суровина се извлича хинин). Ханеман се убедил, че когато здрав човек вземе определена доза от стрита перуанска кора той изпитва симптомите, за които лекарството трябва да лекува болния.

От самото начало на въвеждането на хомеопатията (1796 година) работата на Ханеман е „съпровождана” от две явления, които го следват до края на живота му - увеличаването на славата му като лекар и гневът на някои недоволни лекари и фармацевти (германецът вярва, че медиците не трябва само да изписват лекарства, но и да ги приготвят).

"Органон на лечебното изкуство"- основополагащ за хомеопатията труд на Самюел Ханеман от 1810 година

„Органон на лечебното изкуство” („Organon der rationellen Heilkunde”) е най-известният труд на Самюел Ханеман, написан през 1810 година. Той отразява детайлно учението на германския медик, който можем да определим като „баща” на хомеопатията. Съдържанието на текста е било многократно подобрявано от Ханеман. Книгата му е публикувана в шест издания. Във второто - промяната е обхванала дори заглавието („Organon der Heilkunst”).

През 1768 година първото издание на английската енциклопедия "Британика" обяснява широко разпространеното схващане, че някои заболявания, наричани общо "зловредна треска" се причиняват т.нар. "отровна миазма". Миазмата се възприемала като въздушна маса, която се разпространява от източните страни и се смесвала с останалата част от въздуха. Вероятно и Самуел Ханеман е заимствал идеята за отровната миазма, защото в „Органон на лечебното изкуство”, германският медик също е въвел това понятие. Разликата е, че той го е използвал в смисъл на "инфекциозни принципи", определящи хроничните заболявания. И така, Ханеман условно свързал всеки миазъм с конкретни специфични заболявания, мислейки че първоначалното проявление на миазмите е причина за появата на локални симптоми (като например кожните или венерическите болести). Ако, обаче, тези симптоми били потиснати чрез медикаменти, заболяването можело да се усложни и да засегне вътрешните органи.

Хомеопатията твърдяла, че лечението на заболявания чрез директното облекчаване на симптомите им, както понякога процедира конвенционалната медицина, е неефективно, тъй като всички "болести като цяло могат да бъдат "проследени" до определена  известна латентна, дълбоко вкоренена, хронична или наследствена причина". Според Ханеман упоритите заболявания подлежат на лечение само чрез премахването на източника на смущенията на жизнената сила.

Хомеопатичните хипотези на Ханеман за пряката или косвената причина за зараждането на всички хронични заболявания (миазми) първоначално били три основни - псората (сърбеж), сифилис (венерически болести) или сикоза (инфекция на фоликулите). Ханеман вярвал, че псората  можела да се окаже причина за такива заболявания като епилепсия, рак, жълтеница, глухота и катаракта.

Законът на чувствителността на организма твърди, че негативното състояние и светоусещане на човека може да „привлече” появата на заболяване, наречено "миазма", да навлезе в организма и да предизвика болестните симптоми. Ханеман отхвърлил идеята за съществуването на заболяванията като отделна единица, той бил привърженик на идеята, че заболяванията са "живо цяло". Медикът е въвел израза "алопатично лекарство", което се използва като пейоративно (опростено) понятие за  традиционната западна медицина.

Миазмената теория Ханеман остава оспорвана и е противоречива тема в хомеопатията, въпреки това всеки трябва да има свободата да може да избере как да живее и как да се лекува, стига да не търси отговорност за евентуалния избор, които е направил.

"Materia Medica Pura" на Самюел Ханеман от 1810 година – първо описание на хомеопатично изпитване

Немският медик Самюел Ханеман е представил пред медицинското общество термина хомеопатия, като нарицателно за разработената от него цялостна система за алтернативна терапия от гръцките думи „homois” - подобен и „pathos” - болест. Думата хомеопатия за пръв път се появила в публичния печат благодарение на статия, публикувана през 1807 г. Лечебната система на Ханеман е пожънала най-големите си успехи през 19-ти век.

Постепенно в интерес за работата на Ханеман се превърнало провеждането на тестове на това какъв ефект при здрави хора ще предизвикат хомеопатичните вещества. Тази процедура по-късно започнала да се нарича "хомеопатично доказване". Тези тестове, изисквали от обектите да тестват последиците от поглъщането на хомеопатичните  вещества, водейки записки на всичките си симптоми, както и условията, при които те се появяват. Той публикувал информация за колекция от извършени хомеопатични доказвания през 1805 г., а впоследствие се появява и втора колекция, съдържаща данни за 65 препарати. Тези две събития са описани в Ханемановата „Materia Medica Pura” през 1810 г.

Пишейки "Materia Medica Pura", германският медик Самюел Ханеман вярвал, че употребата на големи дози лекарства, които предизвикват подобни симптоми само биха влошили болестта. Поради тази причина той прави екстремни разреждания на веществата. Така постепенно се появила техниката на разреждане на Ханемановите хомеопатични лекарства, които (според него) запазвали терапевтичните свойства на дадено вещество, като същевременно така се премахвали неговите вредни въздействия.  Ханеман вярва, че този процес насища и подобрява "лекарствените свойства на суровите вещества".

Статията е част от историята на:

• История на хомеопатията