Алхимията в древен Китай

От -701г. до 350г.

Корените на алхимията не могат да се проследят нито в Китай, нито по на Запад, но в Китай сведенията за това "изкуство" изглежда са малко по-древни. Китайската алхимия е свързана със занаят, по-стар от металургията – с медицината. Вярата във физическото безсмъртие при китайците може да се проследи назад до VIII в. пр. н. е., а вярата в постигането му чрез лекарства и магически отвари – до IV в. Вълшебното лекарство, наречено "еликсира на живота" (като еликсир е европейското му наименование), се споменава през този период и най-силния еликсир бил т. нар. "златна напитка", която обикновено е разтвор (често въображаем) на този устойчив на корозия метал. Най-ранните източници, в които се споменава, датират от I в. пр. н. е. – много педи да започне да се говори за "еликсира" на Запад.

Въпреки че наличието на чуждестранно влияние като например индийско, не е изключено, генезисът на китайската алхимия може и да е местен. Тя се заражда в епоха, наситена с политически сътресения и борби, т. нар. Период на воюващите царства (от V до III в. п. н. е.) и се свързва с даоизма – мистична религия, основана от мъдреца Ла дзъ през VI в. и неговата книга – Дао-Дъ Дзин или "Канон за Пътя". Даоистите са многостранно съсловие от "аутсайдери" – на фона на преобладаващото конфуцианство – и такива мистични доктрини като алхимията бързо са възприети от даоисткия канон. Онова, което е известно за китайската алхимия, дължим на сборника, известен като Юн чи чи чиен (Седем дъсчици от облачното книгохранилище), който е съставен през 1023 г. Поради тази причина източниците, от които черпим сведения за алхимията в Китай, са компилации от по-ранни знания и писания.

Най-старият известен китайски алхимически трактат е Чоу-и цан дунг чи (Коментар върху И Чинг). В основата му стои апокрифната интерпретация на И Чинг (Книга на промените – древна класика, особено ценена от последователите на конфуцианството, която свързва алхимията с мистичната математика на 64-те хексаграми. Връзката й с химическата практика е тънка, но в книгата се споменават вещества (включително амонячни) и се загатват химически реакции. Първият китайски алхимик, който не случайно е изключително добре познат, е Ко Хунг (283-343 г.), чиято книга Пао-пу-цу (негов псевдоним) съдържа две глави със съмнителни рецепти за еликсири, базирани предимно на живака и арсена. Най-известната китайска алхимическа книга е Дан чин яо чюех (Големите тайни на Алхимията), като за неин автор се счита Сун Су-миао (581-673). Тя представлява практически трактат, който набляга върху приготвянето на еликсири (живак, сяра и соли на живака и арсена), предназначени за постигането на безсмъртие, както и няколко за определени заболявания и други цели като създаването на скъпоценни камъни.

Приликите между веществата, използвани за направата на еликсирите в Китай, Индия и Запада са по-забележителни от различията. Това, по което китайската алхимия се различава от западната, е крайната й цел. Докато на Запад целта еволюира от създаването на злато към търсенето на еликсир за безсмъртие, а после и към по-добри лекарства за различни заболявания, нито първата, нито последната от тези цели не е била на дневен ред в Китай.

Китайската алхимия е последователна от началото до края и между китайските алхимици съществуват малко противоречия. Единственото, което се различавало при някои е названието на еликсира – един синолог е регистрирал около 1 000 различни наименования. На Запад съществуват конфликти между привържениците на билковата и химическата (минерална) фармакология, но в Китай минералните лекове винаги са предпочитани. Между алхимиците в Европа съществували и други противоречия – едни желаели да открият тайната за превръщането на всеки метал в злато, други смятали, че правилната цел на алхимията е да подпомага медицината. Китайците винаги са се стремели към второто. Тъй като алхимията рядко е постигала някоя от тези цели, неясната ситуация се превръща в предимство за западните алхимици и изкуството оцелява в Европа дълго след края на китайската алхимия.

Китайската алхимия следва свой самостоятелен път на развитие. Докато Западният свят със своите многобройни религиозни обещания за безсмъртие никога не е очаквал наистина алхимията да изпълни тази цел, липсата на подобни твърдения в китайските религии оставя безсмъртието в ръцете на алхимиците. Непоклатимото уповаване на медицинските еликсири, които са отровни в различна степен, кара алхимиците да прибягнат до смекчаването на тези отвари, или чрез подмяна на съставките, или чрез химически процеси. Фактът, че безсмъртието е толкова желана цел от всички алхимици, позволява на историците да посочат списък с имената на китайски императори, които умират вероятно от отравяне с подобни еликсири. Със сигурност многото кралски погребения карат както алхимиците, така и императорите да станат по-предпазливи и китайската алхимия постепенно запада и изчезва (вероятно около периода, в който китайците приемат будизма, който предлага други, доста по-безопасни възможности за постигане на безсмъртието - след IV в.), оставяйки само алхимическите текстове, вплетени завинаги в даоистките канони.

по статията работи: Величка Мартинова

Статията е част от историята на:

• История на алхимията като основополагаща наука за фармакологията