Анестезията през Средновековието и Ренесанса в арабския свят и Европа

От 900г. до 1800г.

Арабските и персийски лекари са сред първите, които започват да употребяват перорални анестетици, както и такива за вдишване. Фирдоуси (940-1020) е персийски поет, живял по време на Абасидския халифат. В „Шахнаме”, неговата епична национална поема, той описва цезаровото сечение, извършено на героинята Рудаба. Като упойка той разказва за специално вино, направено от зороастрийски свещеник. Въпреки че „Шахнаме” е измислено произведение, откъсът без съмнение подкрепя твърдението, че общата упойка е описана за първи път в Персия, ако не и прилагана.

През 1000 г. Абу ал-Казим ал-Захрауи (936-1013 г.), арабски физик, който е определян като бащата на хирургията и живее в Ал-Андалус, публикува 30-томния си труд Kitab al-Tasrif, първата илюстрирана творба, посветена на хирургията. В своята книга той пише за употребата на упойка по време на операции.

Около 1020 г. Ибн Сина (980-1037) описва употребата на анестетик за вдишване в „Медицински канон“. В книгата се споменава за „сънотворна гъба“, напоена с аромати и наркотични вещества, която се поставяла под носа на пациента по време на хирургични интервенции.

Ибн Зур (1091-1161) е друг арабски лекар от Ал-Андалус. В своя учебник по медицина, създаден през XII в., Al-Taisir, той говори за обща упойка.

Тези трима арабски лекари са само част от многото, които извършват операции под въздействието на анестетик за вдишване под формата на гъба, напоена с психогенни вещества. Между X и XIII в. опиумът си проправя път от Мала Азия към всички части на Европа.

Между XIII и XV в. в Англия се използва отвара, известна като дуейл (dwale) като упойка. Сместа съдържа жлъчка, опиум, маруля, дива тиква и бучиниш. След това хирурзите събуждали пациентите, като втривали оцет и сол в скулите им. Известната напитка, използвана като упойка, се среща в много литературни произведения, включително шекспировия „Хамлет“ и „Ода за Найтингейл“. През XIII в. е направено първото описание на „сънотворната гъба“ – гъба, потопена в сок от неузряла черница, лен, листа от мандрагора, бръшлян, марулени семена, киселец, бучиниш и черна попадийка. След третирането й или съхранение гъбата трябва да бъде нагрята, а изпаренията – вдишани. Ефектът бил подобен на упойка.

Алхимикът Рамон Лул открива диетил етера през 1275 г. Аурелий Теофраст фон Хохенхайм (1493-1541), по-известен като Парацелз, открива аналгетичните способности на диетил етера около 1525 г., а за първи път веществото е синтезирано през 1540 г. от Валерий Корд, който отбелязва някои от медицинските му способности. Той го нарича oleum dulce vitrioli, название, което отразява факта, че е създадено чрез дестилацията на смес от етанол и сярна киселина (познато по онова време като витриол). Огюст Зигмунд Фробений му дава името Spiritus Vini Aethereus през 1730 г.

по статията работи: Величка Мартинова

Статията е част от историята на:

• История на упойките в медицинската наука