Въвеждане на инсулиновата терапия в лечението на шизофрения

Сигурно знаете, че не много далече във времето инсулинът често бил използван в медицината с терапевтични цели. В малки дози, например, той бил употребяван за повишаване на апетита в случаите на анорексия. Що се отнася до шизофренията, австрийският лекар Манфред Сейкъл бил първият, който през 30-те години на 20-ти век започнал да третира именно с инсулин индивиди, диагностицирани с въпросното психично разстройство.  

В интерес на историческата хронология, Сейкъл си послужил със "световноизвестния хормон" още през 1927-ма, в опит да излекува зависим от морфин. Нарочно предизвиканата хипогликемия чрез инжектиране на определена доза инсулин при болния и последвалата кома учудващо довели до намаляване и на зависимостта му.

Това мотивирало медика да изпробва действието на субстанцията и в борбата с менталните нарушения и най-вече – при шизофреници. Първите тестове били проведени през 1933г. в клиника във Виена. И макар че голяма част от колегите на Манфред смятали процедурата за изключително рискова и странна, резултатът бил повече от добър.

Естествено, новината за успеха на австриеца бързо се разпространила и много скоро терапията започнала да се прилага в редица други страни, дори и отвъд Океана, в САЩ.

Инсулинът срещу шизофренията

Както можете да се досетите, процедурата никак не била рутинна и  изисквала огромен екип от специалисти и медицински сестри, както и специално помещение за извършването й. Въпреки натрупаните в практиката знания, експертите нямало как да се подготвят предварително за интервенцията от медицинските книги, а важния опит за нея те придобивали на място, така да се каже – обучавали се в движение.

Разбира се, всички инструменти и пособия били стерилни и след употреба – внимателно дезинфектирани, винаги готови за употреба. Обикновено, след изпадането на индивида в кома след хипогликемичния шок състоянието му напрегнато се следяло. Връщането му в съзнание било придружено от интравенозно (или назално) вливане на глюкоза, с цел бързо установяване на нормалните нива на кръвна захар. В будно съзнание пък човек трябвало да приема големи количества чай със захар, а хранителният му режим бил изграден според нуждите на възстановяването му.

По време и след терапията жизнените показатели на пациента били непрекъснато наблюдавани и при регистрирани опасни промени в състоянието му, екипът бил готов да прекрати терапията. Тя, от своя страна, оказвала най-благоприятно въздействие най-вече върху онези персони, при които шизофренията била засичана във възможно най-ранен стадий, затова и изборът на пациенти бил от изключителна важност за доброто развитие на ситуацията.

Въпреки своите безспорни рискове, в световен мащаб при инсулиновото лечение на шизофрения се наблюдавало сравнително нисък процент на смъртност, макар че случаите с фатален край никак не били рядкост. Друг е въпросът доколко положително върху цялостния здравословен профил се отразявала терапията. Подобно на белодробния пневмоторакс в лечението на туберкулоза, процедурата на Манфред била смятана от много специалисти за твърде крайна и с непредсказуем ефект върху човешкия организъм.   

Така или иначе, с въвеждането на електрошоковата терапия малко по-късно инсулинът постепенно отпаднал като средство за третиране на коварното психично заболяване.

Статията е част от историята на:

• История на шизофренията