Данни за инфекциозните болести в България след 90-те години на 20 век

От 1990г.

През последните десетилетия на 20 век в страната ни действа стройна и добре регламентирана система (с материална база) за обучение на експерти в областта на контрола на инфекциозните заболявания. Дисциплината започва да бъде преподавана в средните и полувисшите медицински училища за медицински сестри, акушерки, лаборантки, фелдшери, санитарни инспектори и рехабилитатори. Появяват се нови учебници за студентите по медицина, стоматология и фармация, публикувани са практически ръководства за студентите-медици (с авторски колективи: Андреев/Вапцаров, Радев/Кънева/Йочев, Радев, Диков, Тасков/Зозиков, Танев и др.).

След създаването на ИСУЛ в България  и стартира и обучение по следдипломна квалификация по заразни заболявания, първоначално в катедрата на института, а след 1972 г. – в интегрираната катедра, с провеждането на основен курс по инфекциозни заболявания.

Освен това, ежегодно биват провеждани и кратки тематични курсове, касаещи важни въпроси в инфекциозната патология. Благодарение на тях за година над 200 медици стават инфекционисти. За целите на обучението по СДК биват издавани разнообразни учебни помагала: "Симптоми и синдроми на инфекциозните болести" 1979, "Ръководство по заразни болести" 1975, "Наръчник за лечение на инфекциозни болести" 1980, "Инфекциозни болести" 1991, "Инфекциозни болести за общопрактикуващи лекари" 2000 и други.

Ситуацията в България след 1990 г. по една или друга причина започва да се променя по-осезаемо – честотата на някои сравнително нови за страната ни инфекциозни болести като: Лаймска борелиоза, СПИН, или "забравени" се повишава. За съжаление, познатите за по-възрастните български специалисти по инфекциозни болести състояния като туларемия, марсилска треска, ботулизъм започват също да се проявяват по-често. Например, през 1992 г. в Южна и Югоизточна България е регистрирано епидемично разпространение на марсилска треска, а година по-късно в Сливенско има взрив на дифтерия. Специалистите отбелязват и няколко епидемични взрива на Ку-треска. Вероятно причината за него се крие в променените от социална, икономическа и екологична гледна точка.

През 1997 г. в Западна България се наблюдава завишена заболеваемост от туларемия (в нейната ангинозно-жлезна форма). През 2000 г. са регистрирани 3 случая на вносен полиомиелит (сред неваксинирани деца). През 2003 г. българската медицинска история отбелязва щастливо събитие – според СЗО в страната ни официално не се среща епидемичен полиомиелит.

Промените в социалните и икономическите условия изправят страната ни пред някои съществени проблеми. На първо място, тези промени водят до редуциране на използваемостта на инфекциозните легла, намалява и броят на инфекциозните отделения. Към днешна дата действат 3 български инфекциозни болници, 2 университетски клиники, 22 областни инфекциозни отделения, 15 общински, както и 1 клиника във ВМА. За съжаление, базата на тези болнични институции не е особено добра (има малки изключения) и няма как да отговори на утвърдените изисквания за инфекциозно отделение. Това е друг съществен проблем.

Третото предизвикателство, за което си стува да се замислят управляващите, занимаващи се с българското здравеопазнане - все по-често започва да се прокрадва убеждението, че честотата на инфекциозните болести в България е дотолкова намаляла, че не е нужно поддържането на подходяща болнична база за нуждите на пациентите. В немалко европейски страни, въпреки осезаемото намаление в използваемостта на инфекциозните легла, функционират главните инфекциозни звена – отделенията и клиниките).

Това са основните актуални за страната ни проблеми, касаещи инфекциозните болести. Те трябва да  намерят своето разрешение в най-скоро време, защото епидемичното разпространение на т.нар. "нови" инфекции – например птичи грип, Хантаанвирози, кърлежови и други енцефалити е факт.

По статията работи: Виктория Милова
Снимка: PrimeraDx

Статията е част от историята на:

• История на заразните заболявания в България