Дебатът за нуждата от анестезия при новородените през 80-те години на 20-ти век

От 1985г.

През 80-те годни на миналия век две важни събития привлекли вниманието на учените към болката при децата /към нейните проявления и методи за контрол/. Едното било серия от проучвания, инициирани от тогава – студента по физиология, Канвалджийт Ананд, в Оксфордския университет. Подкрепен от настоятелството на учебната институция, както и от болницата "Джон Радклиф", Ананд стартирал едно от първите по рода си изследователски програми за проучване на болката при новородените. През 1985-та, използвайки кръвни проби в малки количества, специалистът разработил сложна система от методи за измерване на физиологичните отговори в резултат на хормоналния стрес при мъниците. Чрез серия от клинични тестове Канвалджийт разкрил, че при хирургическа интервенция (по-специално – операция на т.нар. кардиологично състояние "отворен дуктус") в телата на доносените и недоносени бебета се регистрирал отчетлив отговор на хормоналния стрес. Експериментите показали, че в кръвта на новородените, оперирани при минимална употреба на анастетици, се наблюдавали високи нива на хормоните епинефрин, норепинефрин, кортизол, глюкагон, бета ендорфини и инсулин. При тези пациенти била отчетена и висока степен на смъртност в постоперативния период. При "щедро" упоените хлапета нивата на хормонален стрес, очаквано, били по-ниски, а случаите с фатален край от манипулацията – значително по-малко.

Учудващо или не, проучването на Ананд било много добре прието в академичната общност. През 1986-та по време на годишната среща на Британската педиатрична общност мъжът бил удостоен с наградата "Dr Michael Blacow". Случило се и нещо друго, по-важно: обикновените хора осъзнали съвсем достоверния факт /и съществуващ открай време/, че бебетата се оперирали масово без да бъдат анестезирани. Това осъзнаване предизвикало шок и ужас в публичното пространство, както и немалка доза недоверие. Редици медии от цял свят остро осъдили изследователските методи на Ананд и колегите му. През 1987-ма в небезизвестния британски вестник "Дейли Мейл" се появила провокативна статия, в която специалистът и екипът му били обвинени, че са извършвали жестоки експерименти с новородени, оперирайки децата без участието на анестетици. Нещата стигнали по-далече – започнали да текат разследвания по случая. Впоследствие, няколко високоуважавани учени се застъпили за Ананд и обявили проучванията не само за етични, но и за изключително важни, тъй като резултатите от тях, според въпросните експерти, щели да доведат до усъвършенстване на детската хирургия.

Второто важно събитие, за което споменахме по-горе, било пряко свързано с работата на Ананд, но то се случило в САЩ и не било експеримент, а личната история на едно американско семейство. Подобно на експериментите на Ананд, случаят на Джефри Лоусън, бил фокусиран върху неонаталната анестезия и бил широко обсъждан и разпространен в медийното пространство. И така, Джефри Лоусън бил роден през февруари 1985-та, в 25-26 гестационна седмица, и тежал само 760 грама. Веднага след раждането си, детенцето било прието в националната детска болница във Вашингтон за лечение на специфично сърдечно заболяване, срещано в медицинската литература под наименованието "отворен дуктус артериозус", което не било често медицинско явление при новородени. Дуктус артериозус или артериалният проток е кръвоносен съд, който позволява на кръвта да циркулира през белите дробове на бебето преди раждането, затваряйки се няколко дни след появата на мъничето на бял свят. Когато обаче не се затвори след раждането, резултатът е обратното връщане на кръвта от лявата камера към белия дроб, което именно се нарича "отворен дуктус артериозус". За да бъде коригирано състоянието, малкият Джефри бил подложен на сърдечна операция. Ето как описала майка му приложената на детето й анестезия по време на интервенцията: "Джефри беше в съзнание през цялото време. Анестезиологът го парализира, давайки му панкурониум – медикамент, който обездвижва, но те държи в пълно съзнание. Когато разговарях по-късно с анестезиолога, той ми каза, че Джефри е бил твърде болен, за да толерира силни анестетици. Както и да е, тя ми обясни, че не било доказано до този момент, че недоносените бебета изпитват болка."

Нещата по-нататък се развили все по-драматично. След операцията Джефри изпаднал в шок и развил сърдечна, бъбречна и чернодробна недостатъчност. Момченцето починало на 31 март 1985, пет седмици след интервенцията. Госпожа Лоусън се свързала с редица професионалисти и социални агенции, за да подкрепят сериозната й убеденост, че болката на бебетата трябва задължително да бъде контролирана в хода на педиатричните хирургически интервенции. Самата история била разпространена светкавично бързо по медиите и предизвикала сериозен дебат по темата. А в периода между 1981-ва и 1990-та били изписани 2966 статии за педиатричната болка. Представата за нея обаче тепърва щяла да бъде дообогатявана. 

Снимка: freeimages.com

Статията е част от историята на:

• История на третирането на болката при децата