Деветнадесети век – времето, когато американците избягват болниците, а спешните отделения не съществуват

От 1870г.

Спешните отделения в САЩ са единствените здравни институции за неотложна медицинска помощ, в които пациентите, имат право да получат незабавни грижи, независимо дали те разполагат със здравни застраховки, или не. Предназначени за бързото лечение на пациентите в криза, отделенията за спешна помощ се постепенно се превръщат в скъпоструваща предпазна мрежа за всички видове неотложни състояния.
 
Макар че здравната индустрия в САЩ порицава пациентите за прекомерната експлоатация от тяхна страна, претъпканите спешни отделения са симптом за един по-дълбок и сложен проблем със здравето в Страната на неограничените възможности. Той не е единствено заради хората без застраховки, които разчитат на болничните заведения със светещата табелка "ER" ("ER" е абревиатура на Emergency Room – спешно отделение). По-често посетителите са пациенти със задоволително здравно осигуряване, които търсят спешна помощ, защото техните лекари са прекалено заети или не могат да стигнат до специалист. Разбира се, другата причина действително е недостигът средства на тези хора. Анализаторите считат, че колкото по-сложна, "стресирана" и "бурна" е здравната система, толкова повече хора следва да се завръщат към простата, макар и скъпа за поддръжка система на спешните отделения.

Ако се имат предвид днешните претоварени лечебни заведения и в САЩ, а и по света, трудно би било да си представим какво е било времето, когато американците се стараят да избягват болничния престой на всяка цена. Това е моментът преди болниците да се превърнат в своеобразни крепости с животоспасяваща техника. Тогава болните предпочитат да получават медицински грижи по домовете си, най-вече от членовете на семейството или в краен случай - от наети медицински сестри. Лекарите се повикват специално.

Болниците от деветнайсети век са окаяни места, предназначени за крайно бедните работници, мигранти и пътници, които няма къде да си починат или нямат семейство, към което да се обърнат. Добавяйки тази социална стигма и фактът, че отделенията най-често са засегнати от тежки болнични бактериални инфекции, няма как тези заведения да се славят с добро име. Лекарите не разполагат с много медикаменти, а здравните институции се ползват най-вече като места, гарантиращи отдих и храна.

По-късно в периода между 1870-те и 1880-те революционни промени следват въвеждането на бактериалната теория за появата на заболяванията. След това започва ерата на активната болнична стерилизация. Оперативните манипулации, изпълнявани допреди това върху кухненски маси през 70-те и 80-те години на 19 век, се прилагат в стерилни операционни зали. Тази положителен напредък прави болниците незаменими за съвременната хирургия. Следва и каскада от медицински нововъведения (след 30-те години на 20 век), довели до разработването на ефективни антибиотици, на образната диагностика, диализата, лекарствената група на кортикостероидите. Всички те позволяват на медицинската професия да постигне безпрецедентна степен на ефективност.

През 1900 г. жертвите на злополуки се пренасят в домовете им, за да се възстановят или да загинат, а малко болници разполагат със спешни приемни кабинети. След 1945 г. тази ситуация коренно се променя. Болниците започват да заделят от оскъдните си ресурси за създаването на отделения за спешна помощ. В тях често работят специалисти, чиято техника се развива и усъвършенства на бойното поле и благодарение на препълнените лазарети с войниците, сражавали се във Втората световна война. С новосъзадедените кръвни банки и дефибрилатори, тогавашните лекари постигат немислими дотогава ефекти. Съществен е и фактът, че спешните отделения работят денонощно, а това изявление е рекламирано активно от тогавашната Американска болнична асоциация. Съобщението на организацията бива предавано отново и отново от журналистите. Директорът на болница "Уошингтън" – д-р Реджстан се радва, че: "обикновените хора, а дори и заможните" могат да се лекуват в спешните отделения, защото те: "искат наистина бърза помощ".

Благодарение на изобилието от нови болници, вярата в съвременното и високото й ниво, посещенията в спешните отделения се увеличават с 400% между 1940 и 1955 г., а този растеж не влошава качеството на работата в тях. Посещаемостта в тези лечебни заведения се дължи на факта, че американците имат по-големи очаквания към здравните грижи в САЩ, които са покрити "на парче" от системата за осигуряване със застраховки. Тази тенденция създава условия за т.нар. "перфектна буря", която превръща спешните отделения в претоварени здравни заведения, където човек не може да получи внимание и спешна грижа. Загрижените болнични администратори обявяват, че САЩ е застрашен от "криза на свръхексплоатацията". Първоначално виновните за тази тенденция са американците от средната и работническата класа, които изпитват трудности при достъпа си до първична помощ.

Историкът Беатрикс Хофман анализира три причини за свръхексплоатацията на спешните отделения  през 50-те и 60-те години. Първо - поради недостига на лекари и затрудненото придвижване на пациентите на големи географски разстояния, а и много хора нямат лични лекари и са принудени да посещават спешните отделения за обикновени заболявания. Второ - много хора от средната класа имат частична здравна застраховка, ограничаваща в повечето случаи болничните услуги. Когато научават за този факт (понякога и след като си получат сметката за услуги, за които пациентите смятат, че са покривани от застраховката си), хората са принудени да платят, за да не бъдат лишени от здравни грижи.

Учудени от безпрецедентното търсене на спешна медицинска помощ, болниците "правят рязък завой" в практиката си: вместо да рекламират, че и техните врати са винаги отворени, те започват да разпространяват брошури, с които инструктират обществеността за "правилната употреба на спешните отделения", молейки се хората да остават вкъщи и да се обаждат по-често на личния си лекар, освен ако състоянието им не е животозастрашаващо. За съжаление, често "спешно" е субективно понятие, а и самите пациенти нерядко са в състояние да кажат каква е причината за гръдната им болка или затрудненото им дишане. Те знаят единствено, че болницата със своето високотехнологично оборудване може да им даде отговор по всяко време на деня или нощта.

Пациентите са наясно и с факта, че могат да прекарат в чакалнята на спешното отделение цели часове, а експериментът може да бъде неприятен и скъп. Администраторите разбират, че много от тези пациенти не могат да платят сметките си, но обществеността реагира с възмущение, когато болниците връщат пациенти. Това  довежда до появата на закон от 1986 г., който засяга спешното лечение след времето, когато американите не желаят да се лекуват с болници.

По статията работи: Виктория Милова