Експериментален период в историята на сърдечната трансплантация
От 1902г.
В края на 1890-те, Алексис Карел започва провеждането на експерименти, касаещи съдовата анастомоза. Предшестващата анастомоза на артериите и вените почти винаги е водела до тромбоза и неуспех; Карел впоследствие се превръща в първия учен, постигнал успех в тази насока благодарение на упорития си труд. Обещаващ резултат му донесло въвеждането на тази нова техника, която включвала движението на органите в хетеротопни позиции. През 1902 г., той се опитва да присади във функциониращ бъбрек кръвоносен съд от куче. В по-нататъшния си труд, написан съвмесно с неговия колега Чарлз Гутрие, наречен "Трансплантация на вени и органи" учените описват много операции, включително първата хетеротопна сърдечна трансплантация. Процедурата по трансплантирането започва с разделянето на каротидната артерия, чиито дистален край пренася кръв към белодробните вени на сърцето на донора. Кръвта се влива през лявото предсърдие, лявата камера и аортата към периферния край на разделената югуларна вена. Проксималните (срединните) части на сънната артерия и югуларната вена пренасят кръв от и към дясната половина на сърцето.
За новаторското си изследване Карел получил през 1912 година Нобелова награда за медицина и физиология и станал известен с прозвището "баща на трансплантационната хирургия". Дори и след огромния успех и признание мечтата на учения за извършване на сърдечна трансплантация не била осъществена в продължение на много години. Това се случило едва през 1933 година, когато Ман и асоциирана дружествена клиника, наречена "Mayo Clinic", публикува пълен доклад, проследяващ провеждането на две техники за хетеротопна сърдечна трансплантация. В своето изложение авторите публикуват пасаж, намеквайки за евентуално отхвърляне на алографта, както се е случило по време на ранната експериментална работа върху бъбречната и съдовата трансплантация.
В своите експерименти с хетеротопни транспланти групата на Ман имала възможност да използва срединния или периферния край на разделената каротидна артерия (съответно техника 1 и 2), за да снабди с кръв аортата на донорското сърце и да осъществи коронарно кръвообращение. След това кръвта следва да се върне в дясното предсърдие (което до този момент е затворено от venae cavae), да постъпи в дясната камера и да продължи движението си по белодробната артерия, която е съединена с юголарната (вратната) вена. Авторите съобщават, че сърцето започва да се съкращава "веднага след като е възстановено коронарното кръвообращение", а скоростта е "изненадващо постоянна от пауза до пауза". Съвременните кардиохирурзи приемат за даденост, че сърцето е изключително устойчиво и е в състояние да функционира извън гръдния кош дори след периода на аноксия, което не е било така преди време. Групата Ман описва пулса на алографта (донорското сърце), констатирайки, че той постепенно затихва. Отчитат, че осем дни е най-дългият период на преживяемост на новотрансплантираното сърце, което е сравнително кратко, но именно този времеви отрязък прави толкова съществен експерименталния период в историята на сърдечните трансплантации толкова съществен.
Статията е част от историята на:
Продукти свързани със СТАТИЯТА
Библиография
1. Daniel J. DiBardino, "History and Development of Cardiac Transplantation"
СТАТИЯТА е свързана към
- Хирургически дренаж
- Левурда, Див чесън
- Разберете кой орган ви боли според това къде е болката в корема
- Електрокардиограма (ЕКГ)
- Външни полови органи
- Техники и натурални средства, помагащи при сърцебиене
- Хирургично отстраняване на матката (Хистеректомия)
- Лечение на анална фисура
- Хирургично отстраняване на лимфни възли
- Калциеви антагонисти
Коментари към Експериментален период в историята на сърдечната трансплантация