Землянката - популярно жилище в САЩ допреди 100 години

От 1850г. до 1915г.

Повечето от нас си представят американските градове като огромни мегаполиси, състоящи се от нагъсто разположени небостъргачи и огромни квартали, свързани с подобни на магистрали шосета. Наистина, повечето модерни градове в щатите изглеждат така, но в някои по-затънтени краища на страната хората живеят в малки селца. В дворовете на някои къщи, намиращи се в тези отдалечени едно от друго селища, все още могат да се забележат останките от вкопани в земята бараки. Това не са изоставени земеделски постройки, а първите жилища на пионерите от края на 19-ти век, чиито наследници живеят там и до днес.

Тъй като последните колонизатори в Америка тръгват от съседните градчета и селца с идеята да създадат ферми, те не могат да пренасят със себе си голямо количество строителни материали. Пионерите често са бедни хора, които не разполагат нито с финансови средства, нито с наследствени земи или състояние. Затова те решават да стартират малък чифлик в пустошта, където да отгледат семействата си.

При пристигането си те осъзнават, че най-важният елемент за тяхното оцеляване е построяването на заслон. Голяма част от преселниците се ориентират към вкопаните жилища, които са популярни сред пилигримите в Щатите още от времето на първите колонизации. Тези къщи се наричат землянки и се строят сравнително лесно, предпазват от лошите климатични условия и са лесни за поддръжка.

Най-удачният начин да се построи землянка е да се издълбае квадратна дупка в склона на полегат хълм. След това фасадата на къщата се достроява с тухли от кирпич, камък или глина, примесена с пепел или дори с дъски. Изкопаната част, заедно с рова, оформят правоъгълната основа на жилището. След това над градежа се монтира дървен покрив, който се покрива с торф или се затревява с бурени. Получената барака най-често е с големина четири на четири метра, а височината е около два метра. Обикновено не се издигат вътрешни стени, но се обособяват ниши за спане, хранене и т.н.

Землянката осигурява прохлада през лятото и се отоплява лесно през зимата. Стените се покриват с вестници или се замазват с гасена вар. Това се прави с цел изолация и хигиена. Ако вътрешните стени не се покрият с някакъв материал, пръстта започва да се рони, което не само замърсява стаята, но и е опасно за целостта на постройката. В много от вкопаните в земята колиби се строи огнище, а някои по-находчиви пионери монтират във фасадата закупени от най-близкия град стъклени прозорци.

Около къщата се разполагат няколко дървени пристройки, в които се приютяват домашните животни, съхраняват се сечива за обработване на нивите и др. Най-външният и най-обширен кръг от двора се състои изцяло от обработваема земя и насаждения. В подобни ферми живеят прадедите на десетки хиляди души в Тексас, Канзас, Оклахома и другите по-късно заселени щати във вътрешността на САЩ.

След няколко години земеделците започват да отделят част от реколтата си настрана и да я продават в най-близките градове. Според американските изследователи едно средностатистическо семейство от края на 19-ти и началото на 20-ти век, което се занимава с отглеждане на аграрни култури, събира пари за истинско жилище за около 20 години. След като това се случи бившите пионери изоставят землянките си и се пренасят в новопостроени дървени къщи. Новите постройки се отопляват по-трудно и изискват повече поддръжка, но се състоят от няколко стаи и гарантират по-висок социален статус на семейството.

Писателката Чарлийн Раддън разказва в своя мемоарен труд „Живот в землянка“ (анг. Life in a Dugout) как нейната майка е израснала в подобно вкопано в земята жилище. Според авторката на редица романи за Дивия Запад баба й нямала търпение да успее да събере пари за истинска дървена къща, тъй като всички в околността гледали на семейството й като на бедняци. Раддън споделя още, че по думите на нейните родители землянката им постоянно била „атакувана“ от змии, които намирали тъмната постройка за удобно място за нощуване.

Последните вкопани в склонове жилища, които са населявани целогодишно от фермерски семейства, са изоставени в самото начало на 20-ти век. Част от землянките се използват и след построяването на дървени къщи, но не като жилищни помещения, а като изби. Днес някои по-смели мъже и жени се опитват да възродят традицията, но техните подбуди са по-скоро екологични, а не породени от нищета.

Редактор: Георги Динев