Знания от древността до 19 век, разказващи за заболяванията на ушите, носа и гърлото

От -460г.

Оториноларингологията е област от клиничната медицина, която изучава етиологията, патогенезата, клиничното протичане и лечението на заболявания на ушите, носа, фаринкса, ларинкса и синусите. Като независима медицинска дисциплина, оториноларингологията започнала да се оформя през втората половина на XIX век. Въпреки това, най-различни заболявания на ушите, носа, фаринкса, ларинкса са били известни и третирани от медиците от най-дълбока древност.

Вероятно едни от най-ранните доказателства, че болестите на ушите, носа и гърлото са били познати и третирани от лечителите, са медицинските документи, открити в пирамидата на Рамзес II. Тези древноегипетски свитъци "разказват" на медицинските историци какви са били най-разпространените предписания за направата на билкови лекарства при болки в ушите.

В писанията на Хипократ (460-377 г. пр.н.е.) също може да се открият специални инструкции как да се приложи техника за отстраняване на сливиците, както и методи за премахването на полипи в носната кухина. Смята се, че първата в медицинската история трахеотомия е извършена от Хипократ (а първата интубация е дело на неговия арабски колега - Абу Али Ибн Сина, по-известен като Авицена).

В писанията на Хипократ се съдържа и уникална за времето си медицинска информация, разказваща за структурата, функцията и патологията на горните дихателни пътища и ушите. Впоследствие тази информация малко по малко започнала да бъде разширявана благодарение на познанията, описани в писмените трудове на римския енциклопедист и лекар Авъл Корнелий Целз (I в. Пр.Хр.), а след него Гален (I-II век пр.), както и много други именити представители на древната световна медицина.

През първите пет века от нашата ера развитието медицинската наука е доста бавно, тъй като древните лекари не са познавали в детайли структурата на човешкото тяло и неговите вътрешни органи.  

В края на Средновековието и Възраждането са отбелязани немалки достижения в медицината, особено що се касае за развитието на човешката анатомия, включително тази на носа, фаринкса, ларинкса и ухото. Aндреас Везалий (1514-1564), например, дал описание на слуховия отдел, Б. Юстас (1510-1574) пръв описал слуховата тръба и мускулите на средното ухо. По-късно Антонио Валсалва (1666-1723) в своя "Трактат за човешкото ухо" (от 1704 година) дава по-точно описание на анатомичните и патологичните характеристики на ушите. Този медик е известен и със своя метод за продухване на средното ухо, който широко се използва и днес в медицинската практика. През 1851 година А. Корти пръв описва микроскопската структура на Кортиевия орган.

Английски лекар А. Клелънд през 1747 година разработил ефективен метод за възстановяването на проходимостта на слуховия канал чрез катетър. Любопитен е фактът, че при редица заболявания методите на лечение, намират теоретичната си обосновка много по-късно.

През 1800 година д-р Купър въвел новаторска процедура, наречена "парацентеза", която започнала много широко да се използва в отологията. Нейната цел обаче била напълно различна - да се създаде възможност за оттичане на натрупалата се гной в средното ухо, за да се предотвратят по-сериозни усложнения. Въпреки това, редица техники, използвани от лекарите в миналото им предоставяли вярна представа относно заболявания на ушите, носа, гърлото, ларинкса, тъй като дотогава не е имало методи за изучаването на тези органи, разположени дълбоко в черепната кухина.