Изучаване на шизофренията от 50-те години на 20-ти век

През втората половина на 20-ти век все повече специалисти започнали подробно да се занимават с шизофренията и с нейните странни и много различни проявления. Може да се каже обаче, че германският специалист Кърт Шнайдер бил един от най-нахъсаните нейни изследователи.

През 1959г. лекарят, подобно на своя швейцарски колега Паул Ойген Блойлер по-рано, формулирал пълен "комплект" от симптоми, чрез които заболяването лесно можело да бъде установено. Те включвали:

- Натрапчиво "чуване" на собствените мисли, казани на "висок глас".

- Слухови халюцинации, коментиращи собственото поведение.

- Затваряне в себе си, желание за изолация.

- Соматични халюцинации (измамно усещане за допир), или чувството, че някой контролира съзнанието ни отвътре.   

Шнайдер коментирал, че проявлението на тези, наричани от него, първични симптоми, и при отсъствието на друго заболяване или натрапчиво емоционално натоварване (или при липса на употреба на лекарства), било достатъчно условие да се постави диагноза за шизофрения.

Германският специалист обърнал подобаващо внимание и върху съществуването на специфични вторични характеристики на заболяването като: други (от горепосочените) видове халюцинации, депресивни състояния и еуфорични промени в настроението, понижена чувствителност, смущение, внезапни, налудничави идеи.

Медикът направил уточнението, че ако не се наблюдават някои от основните симптоми, болестта също може да бъде установена, в случаите обаче когато има достатъчно събрани данни за налични второстепенни симптоми.

Въпреки че системата от критерии за диагностициране на шизофрения, разработена от Кърт Шнайдер, често била критикувана от редица негови колеги като неточна и неспецифична, тя била инкорпорирана в няколко универсални метода и квалификации за разпознаване на различните психични нарушения.  

Любопитното е, че небезизвестният Карл Густав Юнг бил първият през втората половина на 20-ти век, който приложил различни психоаналитични техники (като, например, тестове с думи-асоциации) в третирането на шизофреници. Той, както и един друг много известен психиатър – Адолф Майер, поддържали идеята, че при всеки пациент с психично разстройство (не само с шизофрения), заболяването трябва да се разглежда като уникално и, преди да започне да се лекува, медикът трябва да се запознае с цялата житейска история на пациента.

Иначе казано, от втората половина на 20-ти век шизофренията започнала да се разглежда като сериозен проблем, а специалистите щели да се "втурнат" да търсят ефективни начини да я лекуват.

Статията е част от историята на:

• История на шизофренията