Историята на епилепсията и вярванията за обладаните от духове хора

Акценти

Епилепсията е древна болест, която заради своите специфични симптоми винаги е предизвиквала полярни отношения. Преди векове хората се опитвали да си обяснят странните припадъци, които някои получавали -набеждавали ги, че са обладани от демони и ги отлъчвали от общността. Други култури имали точно обратното отношение - смятали, че болестта е дар от Бога и е признак за гениалност.

Днес не изпадаме в такива крайности, медицината е достигнала до някакво обяснение за причините за появата на епилептичните пристъпи, макар че окончателно не е разгадала техния произход, и може да предложи ефективна терапия. И въпреки всичко това все още съществува известна стигма върху засегнатите.

Обясненията за епилепсията в Аюрведа и китайската медицина

От хиляди години човечеството се стреми да разбере защо някои хора получават гърчове. За първи път епилепсията е описана в медицински текст върху каменни плочи, наречен Sakikku, през 1050 г. пр.н.е. В този труд вавилонците пишат за всичките известни им заболявания. Конкретно за болестта sakkikumiqtu, имаща буквалния превод "падаща болест", те разграничават няколко форми - нощни, генерализирани, хронични конвулсии, както и постиктални (след фактическия пристъп) състояния.

Вавилонците вярват, че припадъците са провокирани от призраци или демони, докато в Аюрведа епилепсията се класифицира като психично или умствено заболяване. В тази индийска система за естествено лечение амнезията, лудостта и загубата на съзнание са приписвани именно на такъв вид заболявания. В книгата Чарака Самхита от 400 г. пр.н.е. епилепсията е описана като гърчове (апасмара), определяйки ги като внезапни отвратителни телесни дейности (вибхатса-чеща), придружени от моментна загуба на съзнание (тама-правеша). Според Аюрведа тези припадъци са породени от смущения в интелигентността (дхи), запаметяването (дхрити) и паметта (смрити). Ачаря Сушрута, един от авторите на индийския медицински трактат Sushruta Samhita, смята, че фактори като лошата хигиена, вредното хранене, пренебрегването на всеки естествен подтик на тялото и психологически фактори като страх, гняв или безпокойство са в основата на възникването на гърчовете.

Болестта присъства в аналите и на китайската традиционна медицина. Тя е описана за първи път в трактата Ling Su, в главата "Епилепсията и лудостта на Хуанд Ди Ней Джинг". Обяснението за възникването й е, че блокирането на акупунктурните канали от храчки и слюноотделяне води до припадък. Китайците са на мнение, че епилепсията трябва да се лекува чрез акупунктура, за да се уравновесят Ин и Ян, да се отпушат гореспоменатите канали и да се трансформират жизнената енергия, кръвта и да се събуди мозъка. Индийската и китайската медицински системи като че ли се занимават с епилепсията "по-професионално", за разлика от другите народи. Те не поставят демоните и някакви други свръхестествени сили в основата на заболяването, а определено се насочват към мозъка на човека като мястото, където възниква то.

Интерпретацията на епилепсията през гръко-римския период

Терминът "епилепсия" има древногръцки корени и означава "нападам", "атака", тъй като схващането на гърците е, че състоянието е вследствие нападение от страна на бог или демон. За тази древна цивилизация заболяването е "свещената болест", за която смятат, че гърчовете са причинени от излишък от храчки, навлизащи в кръвта. Платон (428–348 г. пр. н. е.) подкрепя тази теория, Еразистрат (384–322 г. пр. н. е.) предполага, че епилепсията се появява заради многото кръв във вената, а Соран (98–138 г. сл. Хр.) твърди, че менингите, механични фактори и нараняванията водят до болестта.

Прочутият от древността лекар Гален (129–216 г. сл. Хр.) е на мнение, че причината за конвулсиите се крие в мозъка. Според него епилепсията, породена от неизвестна причина (идиопатична), се появява вследствие запушване на мозъчните вентрикули с храчки и меланхоличен секрет. Той разграничава и симпатикова епилепсия, за която твърди, че произхожда от други части на тялото, като по-късно присъединява към тях и мозъка. Характерното за този исторически период е, че според общото мнение епилепсията има наследствен характер, предизвикан от въздържание от храна, секс или от наличието на храносмилателни проблеми.

Поглед към болестта през Средновековието

През Средновековието представата за епилепсията е за болест, подчинена на символиката, религиозните вярвания и демонологията. Влиянието на църквата е силно и под нейно давление хората приемат, че гърчовете, които получават болните, са доказателство за магьосничество или обладаване, срещу които се прилагат религиозни ритуали и екзорсизъм. Църквата подкрепя своите възгледи чрез пасажи от Новия завет, където Иисус гони зли духове и лекува момче с епилепсия в Евангелията на Марк (9:14-16). Откриват се и други препратки в същото евангелие (9:17-29) и в това на Матей (17:14-21), където се споменава за епилептици, повлияващи се добре от гладуването и кетогенната диета. Явно тогава тези два метода са прилагани като форма на лечение на конвулсиите.

Силно застъпена в европейската медицина в периода от 12 до 18 в. е арабската медицина. Едни от най-забележителните лекари по това време са Разес или Ал-Рази и Авицена. Техните трактати векове наред служат като основа в медицинското образование. Персийските текстове наричат гърчовете sare, т.е. "падаща болест". Разес много описателно представя какво се случва на болния по време на една такава конвулсия. Епилептикът пада на земята, понякога плаче, излиза му пяна на устата, нерядко има случаи, в които пациентът изпуска урина или изпражнения.

Авицена нарича епилепсията конвулсивно разстройство с внезапно начало, придружено от болка, парестезия (мравучкане, пълзене по кожата) на езика, депресия, парестезия на крайниците, несвързана реч, кошмари, тъга. Персийският лекар диагностицирал епилепсията чрез измерване на пулса и "изследване" на урината, тъй като болните имат неравномерен пулс, на моменти с различна сила и скорост, а урината им според него съдържа мехурчета и стъклоподобни вещества. Авицена обръща внимание и на състоянието на епилептика след пристъпа - когато се връща в съзнание, той се оплаква от депресия и главоболие, хълцане, мускулни болки в областта на кръста, треперене. В този исторически период причините за появата на гърчовете са сериозно обсъждани. Предполагат се ендогенни фактори, настъпили по време на бременността, например като еклампсията; фактори, които увеличават риска от появата на епилепсия като травма, плеврит, дифтерия и др.; както и такива, които могат да я ускорят като физически и психологически стрес.

И двамата персийски лекари смятат, че за да не се провокира появата на гърчове, трябва да се избягват плуването, екстремните метеорологични условия, изтощението, продължителното къпане, еуфорията и дългото излагане на лъскави и ярки предмети. Те препоръчват и спазването на определена диета.
Лечението на епилепсията през Средновековието се изразява в използването на билки, прахове, мехлеми, пиявици, флеботомия (срязване на вена за пускане на кръв). Един лекар през 13 в. - Абу Ал-Фарадж, пръв започва да прилага терапия с електрически шок чрез риба, наречена торпедо.

Разбиранията за епилепсията през Ренесанса и Просвещението

През Ренесанса лекарите обръщат внимание върху нови евентуални причинители на епилепсията. Фернелиус твърди например, че припадъците може да са причинени от отровни изпарения, които засягат мозъка. За първи се правят опити да се отдели болестното състояние от вярванията, че то е дело на демони, обладаващи човека. Такава позиция заема италианският натурфилософ Андреас Цезалпин.

Към края на 16 в. лекарите поддържат тезата, че вероятно гърчовете се причиняват от сифилис, наранявания на главата или уремия (висока концентрация на урея в кръвта). Забелязва се стремеж за прилагане на клиничния подход при установяването на факторите, които предизвикват припадъците. Самюел Тисо много допринася с идентифицирането на абсанс - епилептичен припадък, който не се разпознава като такъв, характеризира се с много кратка загуба на съзнание, преминаваща с втренчване или примигване. Той оборва вярването, че луната причинява гърчове и настоява, че в конвулсиите участват мозъка и двигателните нерви. Друга негова теория е, че прекалената мастурбация може да доведе до епилепсия и кастрация. По тази причина лекарите прилагали клиторидектомия - отстраняване на част или на целия клитор при жените, в тежките случаи на епилепсия, като процедурата продължава да се прави до 1881 г., когато Уилям Гауърс доказва, че тази теория не е вярна.

Уилям Кълън изследва малките и големите припадъци и вследствие на това епилептичните припадъци започват да се разграничават от неепилептичните.

Разкритията за болестта през 19-20 в.

Наблюденията върху епилепсията в края на 19 и през 20 в. позволяват промяната в мнението на лекарите за болестта. В САЩ и Европа започват да се строят лечебни заведения, предназначени за подобни пациенти. Едни от първите в тази област са Робърт Бентли Тод и Джон Хюлингс Джаксън. Тод организира лекции за постикталната (след пристъпа) парализа, която след това е наречена на негово име. Приносът на Джаксън е, че разграничава локална и генерализирана епилепсия. Повлиян от работата на Маршал Хол и Браун-Секуар, които смятат, че маточен или периферен стомашно-чревен стимул провокира припадъците, както и че епилептичният център е в горната част на гръбначния стълб или в медулата (продълговатия мозък), Джаксън изказва тезата за химичния разряд на епилептичния припадък. Той смята, че по-скоро не е електрически и че е предизвикан от съдови или хранителни смущения. Ученият публикува статията "Изследване на конвулсиите" и в нея излага теорията, че гърчовете са симптом, разстройство на нервната тъкан на мускулите, предизвикано от сивото вещество на мозъчната кора. Останалите специалисти през този период са на обратното мнение, т.е. че кората е невъзбудима.

Джаксън отбелязва през 1868 г., че най-важното, което трябва да бъде попитан пациента, е "Как започва пристъпът?". Години по-късно (1873 г.) допълва, че е от изключителна важност да се забележи къде започва конвулсията, защото "първият двигателен симптом е знак за началото на централния разряд". Ученият дефинира добре известния в нашето съвремие "Джаксънов припадък" и кортикалното му разпространение. По този начин Джаксън и неговата теория за локализирането на епилепсията полагат основите за по-нататъшното развитие в областта на диагностиката и лечението на болестта.

През 1870 г. двама немски учени обаче доказват, че епилепсията има връзка с електрическата активност в мозъка. Густав Фрич и Едуард Хициг пускат ток към мозъците на кучета и по този начин предизвикват гърчове у тях.

През миналия век стартират все повече изследвания върху болестта. Голям принос има Анри Жан Паскал Гасто, който използва електроенцефалограма (ЕЕГ). Чрез поставянето на множество електроди върху главата специалистът наблюдава чрез активиране на неврони мозъчната дейност на човека. Гасто класифицира различните видове модели на мозъчни вълни и идентифицира няколко вида епилепсии, които сега са наименувани на него например като синдрома на Ленъкс-Гасто.

Стигмата срещу болестта

В различните общества хората, болни от епилепсия, получават различно отношение. Най-често те са третирани лошо, а в други са смятани за специални и гениални.

Далече назад в историята съществуват доказателства за страха от болестта. В месопотамския Кодекс на Хамурапи, който е на близо 4000 години, изрично се забранява на епилептиците да свидетелстват в съда или да създават семейство.

Едно от силните опасения на древните е, че епилепсията е заразна. Римляните много се пазели да не ядат от чинията на болен, а по-късно в Европа страдащите от заболяването задължително били отделени в църквите от останалите. Срещали се и проповедници, които през 13 в. предупреждавали да не се говори с епилептици, защото смятали, че могат да заразяват с дъха си.

През миналия век също съществувала стигма върху тези болни. До 1956 г. в 17 американски щата не им било позволено да се женят. А чак през 1990 г. законът им дава разрешение да шофират, ако е безопасно за тях или другите.

>>> Алгоритъм за бърза диагностика на епилепсия съкращава с 95% работата на лекаря

Лечения на епилепсията

Калиевият бромид започва да се прилага като лекарство при епилепсия за първи път през 1857 г. Въвежда го английският лекар сър Чарлз Локок. Използва се като основна терапия чак до 1912 г., когато немският лекар Хауптман дава на света фенобарбитала.

До 70-те години на 20 в. съществуват малко лекарства за лечение на болестта. Промяната настъпва след 1975 г., когато американският Национален институт по неврологични разстройства и инсулт създава програма за изследване на епилептичните припадъци. Резултатът е появата на много нови медикаменти.

Освен медикаментозната терапия са създадени и други лечения като мозъчна операция (практикува се още от 1831 г.), кетогенната диета, прилагана от 1911 г. и почти изключваща въглехидратите. Един от съвременните методи е стимулиране на блуждаещия нерв, което е въведено през 1997 г.

През последните 200 години напредъкът по отношение на разбирането и лечението на епилепсията е значителен. Може би по-бавно се променят възприятията на хората към болестта, но и това е факт. Милиони болни вече могат да живеят без припадъци или да контролират заболяването си, водейки пълноценен и здравословен живот.