Как здравето на Моне влияе директно върху неговото творчество

От 1912г. до 1926г.

Клод Моне е един от най-влиятелните художници на 19-ти век. Роденият във Франция творец е признат за създател на жанра импресионизъм. Той започва да рисува незабравимите си пейзажи още през 70-те години на 19-ти век. През годините той усъвършенства непрестанно своите творчески похвати, като именно така достига до създаването на емблематичния си стил.

През последното десетилетие от живота си обаче Моне сякаш започва да използва все по-бледи цветове. Тази тенденция може да се забележи доста ясно, ако сравним неговите произведения от 19-ти век с тези от 20-те години на 20-ти век. При направената съпоставка излиза наяве още една особеност в късното творчество на художника - образите стават по-мъгливи и дори леко размазани.

Причината за това не са методите на рисуване на Моне, а появата на очното заболяване катаракта, наричано още „перде на окото“. В резултат на това светлината, достигаща до ретината на твореца, е по-слаба и с променен спектър. Ефектът от това „изкривяване“ може да се усети най-вече в картините, създадени в периода 1915 - 1920 година.

Самият Клод Моне се оплаква пред лекуващите го медици, че влошеното му зрение пречи на вродената му дарба да отразява на платно природните цветове и нюанси. По думите на самия художник, очите му вече не са способни да виждат червено, а само разводнени нюанси на розово. И наистина, в картините му ярките цветове отстъпват на по-бледи тонове в топлия спектър.

Тъй като настъпващите промени в зрението се отразяват ужасно на работата на Моне, творецът посещава видният немски офталмолог Ричард Либрайх още през 1912-та година. Медикът, който е главен директор на болницата „Св. Томас“, е известен със своята страст към изкуството и с радост посреща френския художник в лечебното заведение.

Немският лекар има опит със заболяванията при художниците. Той пише научни трудове за здравословните проблеми на твореца Уилям Мулриди. Той веднага поставя на Моне диагнозата „катаракта“ и препоръчва хирургическа интервенция за премахване на потъмнелия участък от очната леща. Френският художник заявява, че операцията е прекалено рискова и предпочита да има слабо зрение пред възможността да ослепее напълно.

С годините обаче пердето в окото на твореца се увеличава и става все по-плътно. Именно заради това някои от картините на художника са изрисувани с изключително мътни багри. Моне остава разочарован от намалените си способности и сам определя картините си като „твърде мрачни“ и „разводнени“. Това го кара да се пречупи и през 1923-та година вече 82-годишният мъж претърпява две поредни операции на очите.

Вляво - "Водни лилии" на Моне от 1917 г, вдясно - "Водни лилии" от 1919 г

За съжаление последвалото възстановяване се оказва изключително мъчително за художника. Дори на пръв поглед става ясно, че французинът разчита изключително много на своето зрение, за да възприема заобикалящия го свят. Именно затова принудителното носене на превръзка върху заздравяващите му очи буквално довежда твореца до депресия. Той описва престоя си в болницата като акт на най-варварско отношение, защото е лишен насила от най-ценното си сетиво. В акт на отчаяние той дори се опитва да свали превръзката си, но е възпрепятстван от грижещите се за него санитари.

След като Моне се възстановява от операцията, той открива, че светът отново е сменил цветовете си. Художникът не е в състояние да разпознае много от използваните от самия него цветове. По негови думи бялото и сивото са наситени със странни оттенъци на лилавото, а топлите краски са неприятно изострени.

Тогавашните медици отдават тази промяна на „рязкото проглеждане“ на художника, но в действителност светът наистина е сменил цветовете си, поне в очите на Моне. Причината за това са отстранените му очни лещи. Макар французинът да носи специални очила, липсата на естествената преграда не само открива нежният орган за влиянието на заобикалящата среда, но и увеличава спектъра на лъчи, които ретината възприема. Нови проучвания доказват, че хората с премахната леща могат да виждат малка част от ултравиолетовия спектър, който иначе е невидим за нашия биологичен вид.

За съжаление това „свръх умение“ не понася добре на възрастния художник, който така и не успява да се адаптира към промяната в зрението си и умира само 3 години след операцията.

Редактор: Георги Динев