Как са оперирали средновековните лекари без обезболяващи

От 1300г. до 1841г.

Замисляли ли сте се някога какво е да претърпиш хирургическа намеса преди изобретяването на анестезията? Средновековната хирургия представлява зрелище, пълно с ужас, където самото оцеляване се смята за огромна рядкост. В онези времена хирургията не е просто медицинска необходимост, но и едно от популярните публични зрелища. Хора се събират на тълпи, за да видят как някому отрязват крайник или премахват тумор.

При липса на съвременни форми на забавление хората се задоволяват с това, което е достъпно. Средновековните хирургически процедури са изключително болезнени, а лекарите не разполагат със знанията и инструментите, които днес приемаме за даденост. Те не разбират ролята на нервните окончания и не знаят как точно възниква болката. 

  Раздели на статията

› Обезболяване със студ

› "Захапи и се моли"

› Удар по главата и безсъзнание

› Обезболяване с алкохол

› Обезболяване с различни билки

› По-бързо, за да боли по-малко

› Поява на турникета

› Силна музика

› Да разсеем оперирания с нещо интересно

› 1846 г. - модерна анестезия - най-накрая 

Липса на хигиена и висока смъртност

Дори не е необходимо да се спира подробно на липсата на хигиена. Разбирането за стерилизация на инструментите е примитивно, а едни и същи инструменти могат да се използват при множество операции. Лекарите не познават бактериите и не разбират механизма на инфекциите.

Част от пациентите умират не по време на самата операция, а дни по-късно вследствие на инфекция, кръвозагуба или усложнения. Историческите източници често описват висока смъртност след хирургични процедури, но конкретните проценти трябва да се приемат предпазливо, тъй като за много периоди липсват надеждни статистически данни.

Въпреки опасностите някои хирурзи се ползват с голяма популярност. Пациентите пътуват на значителни разстояния, за да бъдат оперирани от известен специалист. Едно от най-ценените качества е умението да се работи бързо, особено при ампутации.

Криотерапия: снегът като средство за притъпяване на болката

Средновековните лекари откриват, че силното охлаждане може временно да намали чувствителността на даден крайник. На практика това означава използване на сняг, лед, студени камъни или ледена вода преди операцията.

Полевите хирурзи забелязват, че при тежко ранени войници, които лежат продължително на снега, крайниците често изтръпват и стават по-малко чувствителни. Така се появява идеята студът да се използва като примитивно обезболяващо средство.

Съществуват сведения от X век, според които хирург на име Хайнрих фон Фрот препоръчва раните да се третират със сняг преди операция. Този подход вероятно намалява болката за кратко, но крие сериозен риск от измръзване и увреждане на тъканите.

Липсата на ясни правила за продължителността на охлаждането превръща метода в опасен експеримент. Ако студът е недостатъчен, пациентът усеща почти цялата болка. Ако охлаждането продължава прекалено дълго, може да настъпи измръзване, некроза и дори да се стигне до необходимост от ампутация.

В някои разкази се споменават хирурзи, които държат пациентите в ледена вода или ги полагат в снежни преспи преди операция. Тези случаи трябва да се разглеждат критично, тъй като част от тях може да са анекдотични или преувеличени. Студът не е безопасен заместител на анестезията.

Методът „Захапи и се моли“

Когато не разполагат с подходящо лекарство или охлаждането не е възможно, лекарите дават на пациента предмет, който да стиска със зъби. Това може да бъде парче дърво, кожен ремък, въже или пръчка.

Този метод не премахва болката. Той просто дава на пациента нещо, върху което да насочи напрежението си, и намалява вероятността да захапе езика си или да извика помощта на асистентите с внезапно движение.

При силна болка пациентите могат да стиснат челюстите си толкова силно, че да счупят зъби. За по-състоятелните хора се изработват кожени ремъци, докато бедните използват каквото им попадне под ръка. В някои случаи дори се използват дървени пръчки, изрязани набързо преди операцията.

На този фон някои хирурзи започват да изработват по-удобни и украсени приспособления за захапване. За богатите пациенти те могат да бъдат направени по поръчка и украсени с резба или скъпи материали.

Ударът по главата като „упойка“

Един от най-бруталните подходи е опитът пациентът да бъде доведен до безсъзнание чрез удар по главата. В исторически разкази и сатирични текстове този метод е представян като своеобразен „нокаут“, след който хирургът може да започне операцията.

Подобна практика не е истинска анестезия. Тя представлява тежка травма, която може да причини мозъчно сътресение, кръвоизлив, трайно увреждане или смърт. Ако пациентът се събуди по време на операцията, рискът за него и за медицинския екип е още по-голям.

Разказите за специални асистенти, чиято задача е да „успокояват“ пациентите с физическа сила, вероятно отразяват реалната роля на помощниците при задържането на болния, но конкретни истории за организирани „ударни екипи“ трябва да се приемат с голямо недоверие.

Алкохолът преди операция

Алкохолът е едно от най-достъпните средства за намаляване на страха. На пациента може да бъде дадено вино, бира или друга алкохолна напитка, за да се отпусне и да стане по-малко чувствителен към случващото се.

Алкохолът обаче не осигурява надеждно обезболяване. Той може да предизвика сънливост и замаяност, но не премахва болката. Високите количества увеличават риска от повръщане, загуба на съзнание и потискане на дишането.

Средновековните лекари не познават напълно влиянието на алкохола върху организма. Някои смятат, че силното опиянение е достатъчно, за да направи пациента нечувствителен към болката. В действителност това създава допълнителни опасности, особено при тежко болни или кръвотечащи пациенти.

Към алкохола понякога се добавят опиум или билкови вещества. Получените смеси са още по-непредвидими, защото между успокояването, дълбокото безсъзнание и смъртоносното потискане на дишането може да има много малка разлика.

Билковите смеси и „сънната гъба“

С течение на времето лекарите започват да търсят растения, които могат да предизвикат сънливост или да притъпят болката. Сред споменаваните вещества са опиумът, мандрагората, белената, беладоната, татулът и бучинишът.

Тези растения не са безобидни. Някои от тях съдържат мощни алкалоиди, които могат да предизвикат ускорен пулс, объркване, халюцинации, гърчове, дихателна недостатъчност и смърт. Дозирането е изключително неточно, тъй като съдържанието на активните вещества зависи от растението, сезона и начина на приготвяне.

Един от най-известните методи е така наречената spongia somnifera – „сънна“ или „приспивателна гъба“. Гъба или плат се напояват с билкова смес, след което се поставят близо до лицето на пациента, за да вдишва изпаренията.

В различни рецепти се срещат:

• опиум;
• мандрагора;
• белена;
• бучиниш;
• татул;
• дива маруля;
• коноп;
• алкохол или оцет.

Рецептите не са стандартизирани. Една смес може да предизвика сънливост, а друга – тежко отравяне. Понякога пациентът остава в съзнание и усеща операцията, а в други случаи лекарите не успяват да го събудят.

Халюцинациите вероятно са често явление. Пациентите могат да виждат фигури, ангели, демони или починали близки. Подобни описания са впечатляващи, но конкретните анекдоти за пациенти, които водят разговори с крале или изнасят лекции по време на ампутация, вероятно са част от по-късни разкази и сатирични текстове, а не надеждно документирани медицински случаи.

Смесите могат да повлияят и на хората около пациента. При използването на силни ароматни вещества в затворено помещение медицинският персонал също може да изпита замаяност или гадене. Това показва колко далеч е средновековната практика от съвременния контрол върху анестетиците.

Скоростта като начин за намаляване на страданието

Когато надеждното обезболяване е невъзможно, най-практичният начин за ограничаване на болката е операцията да приключи възможно най-бързо. Това важи особено за ампутациите.

Бързината на хирурга може да намали времето, през което пациентът изпитва болка, но същевременно увеличава риска от грешки. Хирургът трябва да пререже тъканите, да обработи костта и да спре кръвотечението за минути.

През XIX век шотландският хирург Робърт Листън се прочува със скоростта на своите ампутации. Някои разкази сочат време от около 25–30 секунди. Легендарните истории за него обаче често се украсяват в по-късни публикации, затова трябва да се разграничават проверените факти от медицинския фолклор.

Историята на хирургията познава и случаи на тежки грешки, извършени при бързане: увреждане на асистенти, неправилно избран крайник, забравени инструменти или недостатъчно обработени рани. Скоростта е важна, но сама по себе си не гарантира безопасност.

Турникет и контрол на кръвотечението

Въжета, ремъци и прости приспособления за притискане на крайника се използват за ограничаване на кръвотечението. По-късно този принцип се развива в турникета.

Това е важно откритие, защото кръвозагубата представлява една от основните непосредствени опасности при тежки травми и ампутации. Прекалено силното или продължително стягане обаче може да прекъсне кръвоснабдяването и да увреди тъканите.

Някои лекари използват пръчка, прикрепена към въже или ремък. Чрез завъртане на пръчката се увеличава налягането върху крайника. Методът е прост, но изисква внимателен контрол. Ако турникетът остане прекалено дълго, могат да настъпят тежки усложнения.

Пясъчните часовници вероятно са полезни за следене на времето, но не могат да заменят медицинските знания. Разказите за лекари, които се увличат по часовника и забравят за пациента, са по-скоро примери за опасностите от лошата организация.

Асистентите често трябва да поддържат постоянен натиск върху турникетът. При продължителни операции това е изтощителна работа, поради което е възможно да използват смени.

» Повече за "хирургията" в История на framar.bg

Крещящите стаи и музиката

Вместо да премахнат болката, някои лекари се опитват да намалят нейното въздействие върху околните. Според разкази в болници има помещения, в които пациентите могат да викат, без да безпокоят останалите болни.

Не е сигурно дали описанията на специални „крещящи стаи“ се отнасят до реална широко разпространена практика или са по-късна сатирична интерпретация. Със сигурност обаче шумът и виковете са неизбежна част от преданестезиологичната хирургия.

Музиката и песните могат да се използват за разсейване на пациента и за прикриване на звуците от процедурата. При по-богати пациенти може да има музиканти, докато останалите се задоволяват с разговори, молитви или присъствието на близки.

Историите за цели оркестри, барабанисти и глашатаи, които коментират операциите, са забавни, но не бива да се приемат като установен исторически факт без конкретен първоизточник. Същото се отнася и за разказите за хирурзи, които имитират животни или използват професионални мимове, за да отвличат вниманието на пациента.

Разсейване и разговори

Разговорът е по-реалистичен начин за отвличане на вниманието. Хирургът може да говори с пациента, да го кара да отговаря на въпроси или да го насочва към друга тема.

В някои разкази лекарите обсъждат родословието на пациентите, разказват истории или използват хумор. Този подход не премахва болката, но може да намали паниката и да помогне на пациента да остане по-спокоен.

Други методи са далеч по-груби. Плесници, викове и физическо задържане не представляват обезболяване, а опит да се контролира реакцията на пациента. В съвременните условия подобно поведение е недопустимо.

Какво действително означава всичко това?

Важно е да се прави разлика между проверени исторически сведения и сензационни разкази. Част от описаните в популярни текстове истории – например за болници с повече музиканти, отколкото лекари, за „операционни забавления“ и за точни проценти на счупени зъби или смъртни случаи – звучат убедително, но не могат да бъдат приемани без проверка на първоизточника.

Реално средновековните лекари използват ограничен набор от средства:

• алкохол за отпускане и частично притъпяване на усещанията;
• опиум и растителни препарати с приспивателно действие;
• студ, сняг и лед за временно намаляване на чувствителността;
• физическо задържане на пациента;
• бърза работа за съкращаване на страданието;
• прости средства за спиране на кръвотечението;
• разговори, молитви и разсейване.

Нито един от тези методи не е равностоен на съвременната анестезия. Липсват точни дозировки, контрол на дишането, мониторинг на жизнените показатели, стерилна среда, кръвопреливане и ефективно лечение на инфекциите.

Появата на съвременната анестезия

Истинският пробив настъпва през XIX век, когато започват да се използват диетилов етер, азотен оксид и хлороформ. Демонстрацията на етерна анестезия в Бостън през 1846 година се превръща в един от символичните моменти в историята на съвременната хирургия.

Това променя медицината из основи. Хирурзите вече могат да работят по-бавно и прецизно, да извършват по-сложни операции и да намалят страданието на пациентите. По-късно развитието на антисептиката, стерилизацията, кръвопреливането, антибиотиците и медицинския мониторинг допълнително повишава безопасността.

Когато обезболяването не действа, хирургът разчита на бързината си, а асистентите – на физическото задържане на пациента. След операцията болният е изправен пред нови рискове: кръвозагуба, инфекция и липса на ефективно лечение на усложненията.

Разликата между средновековната хирургия и съвременната медицина не се състои само в наличието на анестезия. Днешните лекари разполагат с точни дозировки, стерилни инструменти, контрол на жизнените показатели, кръвопреливане и ефективно лечение на инфекциите. Именно съчетанието на тези достижения превръща операцията от почти непредвидимо изпитание в контролирана медицинска процедура.