Клиника за душевно болни "Willard Asylum" ("Уилард Асайлъм") от 19 век, за която днес напомнят куфарите на загиналите й пациенти

От 1869г.

Някога красивата Викторианска сграда на клиниката за душевно болни „Willard Asylum” ( „Уилард Асайлъм”) към днешна дата може и да се разпада, но остатъкът от интериора и мебелировката в нея разкрива много за работата и ежедневието на лечебното заведение.

Въпреки, че често болниците за третиране на душевноболни са възприемани като мрачни места, където хората са обречени на тъмно и мъчително съществуване, „Уилард Асайлъм” (и други подобни на него институции) са създадени, за да бъдат по-добра алтернатива на съществуващите дотогава системи за грижи за тези пациентите.

В началото на 19-ти век онези, които не могат да отговарят за постъпките си, са оставяни в домове, които почти винаги са пренаселени и потънали в нищета. В отговор на тези ужасни условия, главният хирург в Ню Йорк - доктор Силвестър Д. Уилярд предлага построяването на държавна болница за ментално увредени хора. Самият Ейбрахам Линкълн се подписва на предложението едва шест дни преди смъртта му.

Уилярд посреща първия си пациент през 1869 г. Това е жена на име Мери Роте, за която се твърди, че страда от тежка деменция. Пациентката е прекарала 10 години от живота  си в приют и е с изключително занемарен вид и здравословно състояние. Темата за ужасяващото отношение в недалечното минало на хората, които по-късно стават пациенти на институцията, ще бъде засегната в следващите редове.

При лекаря по-късно е докарано момиче, оковано в клетка още от ранното си детство, друг пациент пристига при д-р Уилард в пилешко сандъче. Ужасните ситуации, при които пациентите попадат в болницата, заедно с пълната липсата на разбиране и знания за умствените увреждания правят предизвикателството пред д-р Уилард още по-голямо.

Болница „Уилард Асайлъм” е построена в същия стил като много други Викториански институции от 19 век. Сградата е отделена на две половини – за жени и мъже, а всяка от тях има отделни стаи за буйстващите и кротките пациенти. Прилежащата земя към болницата е предназначена за селскостопански цели, за да може заведението да се изхранва от своята собствена ферма с култури, терапевтично отглеждани и поддържани от пациентите.

Програмата на болните е по-свободна, те могат да се разхождат свободно в помещенията си, но нямат право да ги напускат. Сградата има боулинг зала, киносалон и гимназия, а пациентите имат възможност да вземат участие в групови дейности, като например курсове за шиене и тъкане. Болницата и има и отделни сгради за определени лечения като електрошокова терапия и ледени бани, операционни зали и морга. Към земите на болницата е включен и гробищен парцел, а на територията му има безименни маркировки с цифри за хилядите пациенти, погребани там.

След като през 1972 г. Хералдо Ривера разкрива пред света какви са злополучните условия в болницата за душевноболни в "Уилоуброк", броят на подобни големи институции намалява рязко. През 1995 г. „Уилард Асайлъм” освобождава окончателно и последния си пациент, за да затвори вратите си завинаги. Сега някои от нейните сгради се използват като учебни заведения и общежития към отдела „Department of Correctional Facilities”, който поддържа терена. Въпреки това, много от сградите на болницата са оставени да се рушат с времето и към днешна дата са неизползваеми. В тях са запазени част от артефактите, оставени от персонала и пациентите.

Ако сте чували повече факти за „Willard Asylum”, то те най-вероятно са свързани с куфарите с багаж на някогашните пациенти. Да, правилно сте прочели. Тези куфари са открити по случайност, когато чистач се натъква на стотици от тях на тавана. Те са донасяни от пациентите при приемането им в болницата. Куфарите съхраняват спомени за горчивата картина от живота на техните собственици, които са идентифицирани само от ръкописните етикети на техния багаж. Тъжно, но факт - често пъти след хората остават едниствено вещи, които да напомнят за тях. Такъв пациент, например, е Ърл Б., който носи при приемането си отрязък от вестник "Smuggling Plot". Вирджиния У. пък си носи своята кукла-клоун. Пациентите, загинали в болницата (сред тях най-вероятно са и тези, по-горе) често оставят личните си вещи на болницата, тъй като нито те, нито вещите им биват потърсени от техните близки. Персоналът пък очевидно няма правомощията да ги изхвърли. По тази причина болницата щателно съхранява и каталогизира куфарите на починалите болни на тавана. Проектът „Willard Suitcase” сега предоставя информация за собствениците на куфарите.

Снимките на багажа, внимателно опакован от болните и техните семейства, показват, че някога тези хора искрено са вярвали, че престоя им в болницата за душевноболни ще е временен.

Ако трябва да направим обобщение, то ще напишем следното: през 19 век, когато обществото не знае какво да прави с хората, които не могат да се впишат в него, реакцията е проста и ефективна – хората постъпват в клиника за душевноболни, без значение дали се нуждаят от подобно лечение, или не.

Въпреки че хората, живели и починали в „Уилард Асайлъм” към днешна дата са нищо повече от избледнели сенки от историята на психиатрията в САЩ, техните вещи, изоставени в куфарите им, са преките свидетели, доказващи неоспоримо тяхното съществуване.

По статията работи: Виктория Милова

Статията е част от историята на:

• История на емблематичните лечебни заведения за душевноболни в САЩ и Европа