Лечебни терапии, използвани срещу болестта на Паркинсон от 20-ти век

От 1910г.

Може да се каже, че методите за лечение на болестта на Паркинсон от 19-ти век продължили да се прилагат успешно и през следващия век.  Припомняме, че дълго време aнтихолинергичните лекарства били основните средства, употребявани в борбата срещу коварното заболяване. Но макар че били разработени още много подобни препарати, те не се отличавали с достатъчно задоволителна ефективност, а и били придружени с много странични ефекти. Затова не е случайно, че до началото на 20-ти век в третирането на състоянието основен акцент се поставял най-вече върху поддържащите физически терапии и върху стремежа към навременно справяне с инфекциите (резултат от продължителния престой на болния в легнало положение), себореята и хиперсаливацията.

В контекста на тази неоспорима стагнация в борбата с болестта, на сцената съвсем навреме се появил "негово величество" допаминът. Важният невротрансмитер бил синтезиран през 1910г., а през същата година било установено, че той може да се похвали със слаби симпатикомиметични качества. (Иначе казано, ако бъде използван в състава на лекарства, същите биха проявявали сравнително малко странични ефекти). Много скоро пък бил "разобличен" и т. нар. ензим допа-декарбоксилаза, който, както знаем днес, се явява като основен катализатор в трансформацията на леводопа (L-допа) в допамин.

Всъщност, в този ранен етап от откритието си, ролята на иначе известния в наши дни хормон тенденциозно била пренебрегвана от учените. Когато обаче специалистите започнали все по-често да се натъкват на значителни количества от ценното вещество в различни тъкани на човешкото тяло, станало ясно, че въпросният "герой" съвсем не е за пренебрегване. Даже никак. Впоследствие в редица експерименти с лабораторни животни австрийският биохимик Олег Хорникиевич доказал, че допаминът проявява собствени, характерни само за него си, свойства, отделно от своите "събратя" в групата на катехоламините.

Колелото на науката се "завъртяло" бързо и към края на 50-те години на 20-ти век, две важни събития допринесли допълнително в последвалото развитие на методите в лечението на Паркинсон. Първо, невротрансмитерът, за когото стана дума по-горе, бил открит в сериозни количества в мозъка, особено в онази негова част, наречена стриатум. И второ – бил разработен първият модел на т. нар. резерприн, който модел по-късно щял да бъде употребен за пръв път в лечението на Паркинсон с гореспоменатия леводопа.

Паралелно с тези открития, все по-често в академичните среди започнала да се прокрадва и направо – да се налага категорично, хипотезата за важната роля на допамина в лечението на болестта на треперещите ръце. Било установено, че въпросният невротрансмитер е от съществено значение за правилното функциониране на стриатума, както и, че е пряко свързан с контрола на движенията.

През 1960г. Хорникиевич и екипа му побързали да стартират серия от проучвания на мозъка на пациенти с Паркинсон и почти веднага "засекли" издайническото изчерпване на запасите от домапин в споменатата по-горе област от мозъчното кълбо. Тъй като вече знаели, че т. нар. L-допа е своеобразен естествен прекурсор на допапина, специалистите решили да изпробват действието на веществото върху болни с вече поставената диагноза.

Така, през 1961-ва година лекарственият препарат бил инжектиран венозно на няколко индивида, а резултатите от опита били бързо описани и публикувани в медицински журнал. Прогнозите за подобряване на състоянието на пациентите били изненадващо добри. Тези, които преди това били приковани към леглото, вече можели да седнат, тези, които можели да седят – да се изправят, а изправените – да ходят. Освен че се отразил благоприятно върху мускулната ригидност, медикаментът подобрил речта и артикулацията на пациентите станала разбираема.

Впоследствие били проведени още няколко подобни изследвания с леводопа, по време на които при болните били отчетени краткотрайни или дългосрочни подобрения в резултат от приема на медикамента. В крайна сметка, той затвърдил репутацията си на главно средство (и доказано ефикасно) в третирането на коварното неврологично нарушение.

Статията е част от историята на:

• История на болестта на Паркинсон