Личности и изследвания от началото на 20 век, повлияли откритието и наименуването на витамините

От 1905г.

През 1905 г. изследователят Корнелиъс Ейдрианъс Пекелхеъринг установява, че животните, хранени с пречистени белтъчини, въглехидрати, мазнини, неорганични соли и вода, биха се развивали добре, единствено ако в хранителната им диетата са добавени малки количества мляко. Той стига до извода, че млякото съдържа определено количество непознато дотогава вещество, което в много малки количества, е необходимо за оптималния растеж на бозайниците. Това откритие се оказва раволюционно за медицината, защото благодарение на него "на сцената" се появяват витамините.

И така, през 1911 г. Казимир Фънк изолира концентрат, добит от люспите на необработен кафяв ориз (след обработката му се получава т.нар. бял бисерен ориз), с който изследователят успява да излекува гълъби, болни от полиневрит. Той нарича мистериозния концентрат с термина "витамин" ("vitamine"). Изглежда, субстанцията е жизненоважна за поддържането на живота и вероятно по химическа структура се числи към семейството на амините. Въпреки че концентратът и другите "спомагателни хранителни вещества" в него не са амини по природа, името на веществото се запазва (от него отпада единствено буквата "e").

През 1913 г. две изследователски групи откриват съществуването на т.нар. "мастноразтворимо спомагателно" хранително вещество. Първоначално те считат, че то съставя само един витамин, но впоследствие става ясно, че субстанцията включва два отделни фактора. Единият е ефективен срещу ксерофталмия и е наречен витамин А, а другият е ефективен срещу рахит и е наименуван витамин D. Факторът, който е предотвратява скорбута пък е изолиран през далечната 1928 г. Той е известен и като "водоразтворим С". По-късно е преименуван на аскорбинова киселина.

В продължение на много години човечеството се опитва да се справи с някои слабо познати (дотогава) заболявания, за които се счита, че възникват в резултат на някои недостатъци в хранителната диета на заболелите. В началото на 20-ти век учените започват да изследват не само естеството на болестите на дефицитната диета като такива, но и се стремят да открият какви са оптималните й компоненти. Те вярват, че добре балансираната храна следва да съдържа само подходящи количества протеини, въглехидрати, мазнини, неорганични соли и вода. За щастие, напредъкът на химията дава възможност да се приготвят по химически път голяма част от тях. Нещо повече, стартират много изследвания, стремящи се да определят качеството и идеалните количества на тези съставки в "среднодневната хранителна диета". Въпреки всички тези усилия животните, хранени единствено по тази схема с високо пречистени храни, не се развиват добре и не растат.

Най-ранното такова проучване е проведено от Н. Лунин в лабораторията на Густав Бонг (1844-1920) в Базел (през 1881 г.). Той съобщава, че няколкоседмичните лабораторни мишлета не се развиват добре на диета, включваща смес от пречистени млечни компоненти (протеини, мазнини, въглехидрати и соли). Следователно "менюто" на гризачиге не притежава нужните "неизвестни вещества", без които животът не може да се поддържа. Това изследване, за съжаление, не се радва на особена популярност и последователи и бързо е забравена. Общоприетото обществено мнение се "застъпва" за по-опростената теза, че хранителната "неефективност" в менюто на експерименталните животни се дължи на липсата на добър вкус на пречистената диета. Така животните постепенно губят апетит, страдат от недохранване и загиват.

През 1905 г. Корнелиъс Ейдрианъс Пекелхеъринг (1848-1922) от Утрехт извършва подобни експерименти с мишки, които ученият храни с пречистени храни. Експериментът му има резултати, подобни на тези на Лунин. И така, става ясно, че ако гризачите получават мляко вместо вода, малките мишлета процъфтяват и се развиват както трябва. Ученият стига до заключението, че в млякото има неразпознато вещество, което дори и в много малки количества, е важно за храненето, а без него животните губят способността си да усвояват другите компоненти в диетата си. Въпреки това, докладът му, публикуван в холандско медицинско списание, също не става широко известен.

През 1884 г. се полагат усилия да се изкорени болестта бери-бери сред военните от японския флот.  Моряците започват да получават повече месо, ечемик и плодове. Тези диетични реформи са въведени от главния хирург Канехиро Такаки (1849-1915 г.) и довеждат до изкореняването на бери-бери сред моряците. Клиничните прояви на бери-бери засягат предимно нервната система, а Такаки правилно смята, че недостигът на питателна храна е „виновникът” за заболяването. За съжаление, погрешно е наблюдението му, че симптомите на бери-бери ще изчезнат, завишавайки приема на протеини.

Кристиан Ейкман (1858–1930г. на снимката по-долу) е холандски лекар-физиолог. Неговата работа се превръща в движещата сила за старта на медицински изследвания, осъществени в холандската колония Източна Индия (Индонезия). През 1897 г. той открива, че заболяването, известно като полиневрит при животните и бери-бери при хората, може да се индуцира при пилета и гълъби чрез хранителна диета, ограничена само до полиран ориз. Птиците не могат да летят, да ходят дори да стоят изправени. Лечението и профилактиката на пернатите се постига с промяна в "менюто" им – те започват да приемат неполиран ориз или олио. В продължение на много години повечето медицински власти, повлияни от работата на Пастьор, вярват, че бактерия е причинителят на болестта бери-бери. Ейдкман пък вярва, че тази мистериозна бактерия се "крие" в полирания ориз. Нейното действие може да се неутрализира от веществото, изолирано в люспите на кафявия ориз.

През 1901 г. Герит Гриджинс (1865-1944 г. на снимката по-долу) е асистент на д-р Ейкман. Двамата  работят съвместно на остров Ява. Гриджинс вероятно е първият, който има ясна концепция относно естеството на бери-бери като болест на хранителния дефицит. Той се опитва да изолира лечебния (и защитен) компонент в оризовите люспи. Изследователят предполага, че заболяването се причинява от недоимъчно хранене или от отсъствието на специфична природна субстанция в определени храни.

Казимир Фънк (1884-1967 г., на снимката по-долу) е химикът, който счита, че факторът на Ейкман за третиране на бери-бери е една от няколкото определени органични химични субстанции, чието добавяне в иначе адекватна хранителна диета, е отговорно за лечението или предотвратяването на болестите на хранителите дефицити (бери-бери, скорбут, рахит и пелагра). През 1911 г. Фънк изолира пиримидинов концентрат от оризови люспи, който е лечебен за полиневрита при гълъбите. Неговите анализи показват, че концентратът съдържа азот и вероятно е амин. Тъй като изглежда, че веществото е животоподдържащо, Фънк го нарича "витамин". Въпреки че то не е амин по природа, името му се запазва. Нещо повече, с термина витамин започват да бъдат наричани цяла поредица от вещества, изолирани от определени храни храни, независимо от химическата им структура.

През 1920 г. Джак Сесил Дръмънд (1891-1952 г., на снимката по-долу) изказва своето идейно хрумване. Тъй като в този период няма убедителни доказателства, подкрепящи първоначалната идея на Фънк, че тези незаменими хранителни съставки са амини по природа, окончанието "е"  в термина "vitamine" се изпуска. Така думата "vitamin" започва да се подчинява на стандартната схема на номенклатурата, според която: "неутралните вещества с неопределен състав" следва да се наименуват с названия, завършващи на "in". Дръмънд на мнение, че "малко тромавата номенклатура", наименуваща веществата като мастноразтворим А, водоразтворим В, водоразтворим С, може да се "олекоти". Така субстанциите започват да се наричат като витамини A, B, C и т.н. (докато не се идентифицира истинската им природа, разбира се).

По статията работи: Виктория Милова

Статията е част от историята на:

• История на витамините