Медицински заведения и колонии за лечение на епилепсия във Великобритания от края на 19-ти век

От 1860г.

Знаете ли, че във Великобритания в края на 19-ти и началото на 20-ти век "колониите" за eпилептици са особено популярни? Всъщност, преди да стане дума за тях, важно е да се уточни, че през втората половина на 19-ти век, заради икономическата криза на Острова, реализираните медицински иновации съвсем не са много. Все пак, появяват се нови специализирани отделения и болнични структури. През 1860 година в Лондон, например, е основано първото не само в Англия, но и в света, неврологично лечебно заведение – "National Hospital for the Paralysed and Epileptic" (сега - "National Hospital for Neurology and Neurosurgery"/ Национална болница за неврология и неврохирургия). Там редица експерти, между които докторите Дейвид Ферие и Джон Джаксън, провеждат немалко амбициозни проучвания, за да разберат произхода на епилепсията и да открият ефикасни начини да се справят с нея. Ферие, например, спомага за утвърждаване на концепцията на това, което днес образно бихме нарекли изследване на мозъка; също така, той поставя основите на съвременното разбиране за електричната мозъчна активност. Джаксън, от своя страна, дефинира епилептичните пристъпи като "случайни, внезапни, прекомерни, бързи и локални изтичания на сиво вещество". Британецът се фокусира най-вече върху изследването на симптоматиката на т. нар. частична епилепсия, която се проявява като неспецифично "маршируващо" движение на определени части от тялото или като сънно състояние.

Иначе, традиционно, основните места за третиране на епилепсия във Великобритания в по-ранен етап са приютите за душевно болни и специалните отделения за хора в неравностойно положение. Обикновено, там става дума за доста продължителен ограничителен и не особено приятен престой, не толкова – с цел лечение. С възникването на по-модерното и информирано разбиране за въпросното състояние към болестта започват да се прилагат по-адекватни и продуктивни подходи за лечение. Освен това, става ясно, че все повече хора се нуждаят от институционална помощ при елиминирането на разглеждания медицински проблем. Що се отнася до възникналите колонии за eпилептици, такива се появяват на много места на Острова. Първото е създадено през 1894 година в Бъкингамшър, на ул. "Челтън Питър", от Националното дружество за осигуряване работа на хора с епилепсия. В комитета на институцията участват Дейвид Ферие и Бърдън Сандърсън, които вярват, че епилептиците могат да се трудят наравно със здравите хора, но често се провалят в професионалното поприще, защото много работодатели тенденциозно ги отхвърлят и не желаят да им дават възможности за реализация. През 1903 година в графство Съри е създадена колонията "Ewell Epileptic", а през 1906г. - "Colony of Mercy", в Глазгоу, Шотландия. Всички изброени имат съществени различия помежду си – в първите две се набляга на трудовата ангажираност и на трудовата терапия, прилагани на болните. При последната се търси възможност за социалното приобщаване и социалната реализация на пациентите. По-късно, през 1908 година в Бирмингам врати отваря колонията "Monyhull" - за душевно болни с епилепсия, както и за "слабоумни". Тя, по своята организация, представлява голяма ферма, която приютява впечатляващия брой от 210 души. Тук приемът на пациенти се извършва според стриктен критерий – допускат се само такива на възраст между 16 и 45 години. Смята се, че хората в тази характерна възрастова група могат най-ефикасно да се възползват от предимството "да се учат на живот" и да овладяват ценни умения, свиквайки да се справят по най-добрия начин със състоянието си.

Напред във времето, голяма част от тези специфични организации продължават да съществуват под една или друга форма. През 1937 година "Ewell Epileptic" се превръща в обща психиатрична болница, която през 2012 отпразнува 120-годишнината от създаването си. Първата създадена колония за хора с епилепсия в Бъкингамшър продължава да е важен център за проучване, грижа и лечение на болестта в национален план. Благодарение на специалистите, работещи в нея, а и на много други места, заболяването се подлага на сериозна преоценка, а в бъдещ план отношението към справянето с него ще се отличи на много по-ефективно равнище.

По статията работи: Красимира Костадинова