Мелификацията в древността: мумифициране на трупове с мед и тяхното използване като лекарство

От -700г. до 1700г.

Медът се използва в медицината поне през последните 2 700 години, а е много вероятно и десетки хиляди повече. Едва наскоро лечебните и антибактериални свойства на пчелния еликсир бяха обяснени от науката. Заради уникалния си състав и сложната преработка на нектара от пчелите, която променя неговите химични характеристики, медът може да се съхранява дълго време, без да променя вкусовите си и лечебни качества.

Мелификацията (от латинската дума mellificare – "правя мед") е процес, при който тялото на починал човек се балсамира с мед – единственият хранителен продукт на планетата, който няма срок на годност и може да бъде консумиран и след хилядолетия. Вероятно ви е трудно да си представите как превръщането на нечие тяло в захаросана ябълка може да го консервира, но векове наред някои народи пълнели ковчезите на най-уважаваните представители на обществото си с мед, за да ги запазят за вечността и небитието.

Погребалната практика буквално превръща човешките останки в камък със захарна глазура и се предполага, че е създадена от древните араби. Специалната отвара е описана и в древните китайски медицински източници като "Бенцао ганму", написан от китайския лекар и фармаколог Ли Шичжен през XVI в. Ли се позовава на по-стар арабски трактат, в който се описва как в края на живота си някои от старците в Арабия се подлагали на мумификация с мед, за да се превърнат в лечебна конфекция.

Тази практика не е обикновено даряване на тялото за научни цели, защото до известна степен човек е извършвал лична саможертва. В идеалния случай мелификацията започва още преди смъртта. Донорът спира да приема друга храна, освен мед, и започва да се къпе в субстанцията. Според легендите фекалиите и дори потта му се превръщали в мед. Когато в крайна сметка диетата се окаже с фатален край, тялото се поставя в каменен саркофаг, пълен с мед. След век съдържанието му се превръща в конфекция, която според вярванията можела да лекува счупени крайници и други болежки. Веществото се продавало по уличните пазари и то за немалка сума.

Медицинската употреба на мумиите е добре документирана в европейските книги по химия от XVI-XVIII в. Но никъде освен в арабските източници не се споменава за "доброволци", които да даряват телата си за мелификация. През Средновековието мумиите са често употребявана съставка не само в медицината, но и за наторяване и дори в състава на различни бои. Употребата на трупове и части от тях във фармакологията може да се проследи до Римската империя – кръвта на убитите гладиатори се използвала като лек срещу епилепсия.

Дори ако приемем, че разказите за арабската мелификация са апокрифни, съществува добра причина да вярваме, че подобен метод на консервиране наистина е работел. Уникалните физични и химични характеристики на меда го превръщат в забележителен консервант. "Медът в натуралната си форма съдържа много малко вода," обяснява Амина Харис, главен изпълнителен директор на американския Център по меда и опрашването.

"Много малко бактерии или други микроорганизми могат да оцелеят в подобна среда, те просто умират. Буквално се задушават."

Нещо повече, благодарение на реакцията между стомашните ензими на пчелата и нектара, медът съдържа водороден пероксид – мощен антибактериален агент, чийто разтвор днес използваме често като антисептик – на всеки известната кислородна вода.

Първите известни сведения за мелификация на трупове произхождат от гръцкия историк Херодот (VI в. пр. н. е.), който пише, че асирийците балсамират мъртвите си с мед. Век по-късно също се твърди, че тялото на Александър Македонски е консервирано в пълен с мед саркофаг, за да бъде върнато в Гърция от Вавилон. Съществуват индикации, че тази практика е била позната и на древните египтяни.

Медът се използва в погребалните практики и на други народи. Бирманските свещенослужители имат обичая да консервират своите игумени в ковчези, пълни с мед.

В Талмуда (буквално "указания" от иврит; основен канон на юдаизма от III-V в.) пише, че известният юдейски цар Ирод Велики, който при вестта за раждането на Исус Христос заповядва посичането на всички младенци във Витлеем, убива от ревност съпругата си Мириам, след което консервира тялото й в мед и в продължение на 7 години прави секс с него.

по статията работи: Величка Мартинова