Методи за домашно лечение, описани през 1904 година от Ст. Ватев

От 1904г.

Историята на медицината в България свидетелства, че положението в нашата страна след освобождението ни от турско робство не e било особено добро, тъй като в този период са процъфтявали някои вкоренени в миналото ни лечебни практики, каквито са знахарството, домашното лечение, както и различни суеверни традиции. Те винаги са били част от нашата народопсихология в лечението и вероятно поради тази причина пренасянето им в бита на хората било лесно, особено що се касае до домашното лечителство, което може да бъде дефинирано като съвкупност от методи на лечение, които се прилагат самостоятелно от болния или от неговото семейство.

В миналото ни, към домашното лечение се прибягвало като първа помощ. В народните целебни способи на нацията ни са се съхранили някои любопитни суеверни отживелици, които придават известен колорит на историята на медицината по нашите земи.

Тази тема е представлявала интерес за двама наши изследователи. Първият се казва Т. Петров. Той е направил "Изложение за санитарното и икономическо състояние на Орханийска околия (1902 и 1903 година)". То е публикувано в "Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина", издаден през 1905 година от "Министерството на Народното Просвещение". Другият ни сънародник писал за домашното лечение в българската медицина от миналото е професор Стефан Ватев. Той е написал статия за народните лечители, публикувана през месец март 1904 година в списание ”Здраве”. Тя носи заглавие ”За народните лечители”. Според двамата изследователи при случай на треска и висока температура тялото на болния трябвало да се посипе със сол, която не трябвало да бъде купена, а открадната.

Друго любопитно описание на домашно лечителство е направил професор Стефан Ватев в началото на 20 век. Според него: "Разболее ли се някой, той ще опита най-първо сам да си помогне, като употреби известните нему лечебни средства, общи за всички болести: ще се разтрие, ще пие чай от липов цвят, от лайкучка и др., за да се изпоти, ще направи каквото може и ако не си помогне ще тръгне да търси помощ другаде. Ако болният се залежи, първа помощ ще му дадат домашните, после ще дойдат съседи, всеки ще каже какво му е помогнало или е видял и чул да е помогнало при такова също заболяване. Ще се опитат с тия средства, препоръчани от съседите и когато и те не помогнат, ще повикат някоя баба, известна като триячка да тури гърне, да даде билки, маджуни, после ще отидат да му баят, да му врачуват,  да узнаят съдбата на болния и ако всичко това не помогне, ще отидат по-далече при известен народен лекар да вземат нужните лекове. До смъртта на болния ще се опита всичко, каквото се знае или се препоръча. Болният не се оставя без помощ до смъртта му. Първите които дават помощ на болните, са жените. Жената, и то възрастната, покрай домашната си работа, още от памтивека дава помощ на родилките, бае на деца от уроки, врачува за болести, прави магии и се занимава с духове. Жените, които се занимават с това, биват от средата им или пък са циганки или були. Мъжете също се занимават с лекуване. Мъжете и жените усвояват медицинските познания от своите родители   и ги предават на потомството си”.

За щастие, голяма част от суеверните елементи от домашното лечителство в българската народна медицина постепенно били изтласкани. Добре е да се има предвид, че съхранените похвати, станали част от домашното лечителство, могат да окажат и благоприятен ефект при леки неразположения, но трябва много да се внимава, когато се прилагат. В противен случай, това поведение би било опасно, и то не защото домашното лечение е рисковано, а защото отлагането на лекарската помощ би имало непредвидими последици.       

Статията е част от историята на:

• Място на суеверието в историята на българската медицина