Милтос - чудодейният минерал от Античността

От -701г. до 476г.

В наши дни някои материали служат за направата на множество продукти. Например нефтът се използва както за гориво, така и за производство на пластмаса. Този ресурс от своя страна служи за изработване на широка палитра от предмети - от самолетни части до детски играчки. Други такива суровини са желязото, алуминият, стъклото и т.н.

В миналото обаче повечето материали служат за направата на точно определени продукти. Кожите се използват само за текстил, дървото - за направа на интериор и екстериор, камъкът - за основи на постройки и т.н. Разбира се това твърдение не е напълно точно, но дава ясна представа са тясната употреба на суровините през Античността. Именно затова е изключително странно, че по време на гръко-римската цивилизация минералът милтос служи за боя, аграрна тор, корабна облицовка и дори за изцеряване на рани и обриви.

Самата суровина представлява вид глина, примесена с различни метални руди, като доминиращата е желязната - лимонит. Тази естествена смес се нарича охра и е позната на човечеството от около сто хиляди години. Най-старата употреба на минерала, открита до момента от археолозите, е в пещерата Бломбос в Южна Африка. Живелите там преди хилядолетия хора са създали първите си скални рисунки, използвайки именно този пигмент.

В Европа охрата също се използва от незапомнени времена. Но докато в Ранната Античност веществото се употребява рядко, в Древна Елада то става основна суровина за няколко отделни отрасъла. Гърците, които наричат минерала милтос, откриват други свойства на смятаното за обикновен пигмент вещество.

Години наред историците не могат да дадат точно обяснение относно широката употреба на охрата, характерна за гръко-римската цивилизация. Именно затова екип от шотландски учени, начело с Ефи Фотос-Джоунс, решават да намерят отговор на загадката като открият използваните от елините находища и направят пълен химичен анализ на суровината. Така те откриват, че гърците добиват червения минерал от три основни източника - островите Кеа и Лемнос, както и анадолската провинция Кападокия. Съществуват сведения и за направата на „изкуствен милтос“, който обаче се счита за не особено качествен и служи главно като евтин заместител на червената охра.

Екипът на Ефи Фотос-Джоунс изследва двете находища на минерала, намиращи се на територията на Гърция. Те установяват, че всъщност древните елини са употребявали суровината съвсем адекватно. В милтоса от Кеа се съдържа висока концентрация на оловна руда. Оловото потиска появата на едноклетъчни водорасли по корпусите на корабите, както и разпространението на различните видове полипи. От своя страна натрупванията на полипи по външните части на плавателните съдове намаляват хидродинамиката, което прави корабите по-бавни.

Гърците очевидно знаят за връзката между обрастването на корабния корпус и спада в скоростта, затова се опитват да предотвратят появата на подобни мекотели и едноклетъчни. Може би чрез експериментиране те установяват, че червения минерал от остров Кеа успява да задържи потопените части на плавателните съдове чисти от полипи.

Милтосът от остров Лемнос също има специфични съставки. Освен глина и желязна руда, в минерала се съдържа и малко количество титаниев диоксид. Съединението е известно като мощен антибактериален агент. Именно затова охрата от това находище се използва основно за лечение на рани, обриви и други външни наранявания.

Друг елемент, наличен в суровината, са колонии на едноклетъчни организми, живеещи в отделни пластове. Тези микроорганизми са изключително полезни за почвата, тъй като контролират нивата на азот в пръстта. Нанасянето на този тип охра върху земеделските площи има сходен ефект на обогатяването на почвата с азотна тор.

Именно затова „изкуственият милтос“ се счита за „продукт второ качество“. За да се придаде червен цвят на жълтата охра, минералът трябва да се изпече, което унищожава живеещите вътре едноклетъчни организми. И тъй като наторяващото свойство е намалено, елините заключват, че обработеният продукт просто има по-слаби свойства от натуралния си еквивалент.

Макар това изследване да изглежда от второстепенна важност за развитието на историята като наука, дава обяснение за един изключително интересен феномен - небивало широкото разпространение на специфична суровина в множество отрасли.

Редактор: Георги Динев