Мнение на д-р Иван Боров от 1977 година, касаещо ирисовата диагностика и недоказуемата й диагностична стойност

От 1977г.

В края на 19 век на Стария континент се появил и разпространил нов диагностичен метод, предназначен да идентифицира заболяванията, станал известен като ирисова диагностика. Методът е популяризиран от неговия унгарски откривател, незавършил своето медицинско образование - Игнац Пекцели. Той твърдял, че появата на иридодиагностиката е щастлива случайност, тъй като изследователят, с помощта на увеличително стъкло е съумял да увеличи изображението на повърхността на очния ирис. Така, според него, по евентуалните ирисови изменения би могло да се отсъди за състоянието на организма и здравословното състояние. При този вид терапевтично изследване не било нужно да се провеждат други медицински манипулации и процедури, необходимо било едниствено пациентът да стои неподвижно в продължение на 5 минути, докато изследователят наблюдава с лупа ирисите на очите. След това наблюдаващият съобщавал…диагнозата.  

Действително, ако този метод действашe, то цялостните изследвания и лабораторното оборудване биха били напълно безпредметни. За щастие, съществуването на подобна възможност за изследване на организма за съвременната наука и медицина е невъзможно според българския медик Иван Боров. Тези свои впечатления, д-р Боров е описал в научния си труд от 1977 година. Той се каза „Суеверие и медицина” и обсъжда някои разпространени вярвания (някои от тях са дори опасни), които по една или друга причина са били вкоренени в българската медицинска история. Сред тях намира място и ирисовата диагностика.

И така, според създателя на този лечебен метод, основната идея на иридодиагностиката се състои в това, че върху ириса чрез симпатиковата нервна система можели да се „проектират” всички части и органи на човешкото тяло, подредени в особени зони върху незначителната ирисова повърхност. Освен това, по мнение на Мадаус тази диагноза се основава на различията в цветовете на ириса при заболяване. Анатомията на последните, според унгарския откривател може да отговори и на въпросите: къде е конкретното място, какво е естеството, какви причини и процеси са довели до заболяване. Самите „признаци" за това, били различно оцветените петна и точки, които можели да се идентифицират по ирисовата повърхност.

От гледна точка на доктор Иван Боров всичко това би било твърде привлекателно и на пръв поглед - убедително. Въпреки това, според него ако се направи опит да се вникне в някои подробности, бихме се натъкнали на коренно различна картина, провокираща други, съвсем логични въпроси: възможно ли е върху незначителната ирисова площ (около 80 квадратни милиметра) да могат да се „вместят” и „проявят” евентуалните патологични изменения на повече от 70 телесни органа. Второ, има ли възможност е с незначителния брой характеристики на „признаците" за промяна в ириса да се означат всички трансформации, проявяващи се в органите, които са под влиянието на болестите?

В научния си труд, доктор Боров отбелязва, че ако това, което се е твърдяло от привържениците и теоретиците на този тип диагностика отговаряше на действителността, а „признаците” за промяна в цвета на ириса бяха действителен сигнал за наличието на заболяване, то внедряването на иридодиагностиката в медицинската клинична практика не би било проблем. Но, неоспорим е фактът, че медицината не се е „съсредоточила” само в областта на диагностицирането на заболяванията. Тази наука включва и още една изключително съществена област - лечението на болестите. Добре е да се спомене фактът, че през 70-те години на 20 век в страната ни, за да се практикува ирисова диагностика от лечителите, не се е изисквало те да са медици. А недипломираните лечители няма как да постигнат чудеса в терапията на пациентите ако не са обучени и практикували достатъчно време в болнично заведение.

Именно в написаното по-горе се състои и голямото недоразумение, което е част от практиката на ирисовата диагностика. Тъй като в страната ни иридодиагностиката се е практикувала от хора без медицинско образование, които не само са поставяли „диагноза", но са се опитвали и да третират „разпознатото” по техните методи заболяване. Обикновено в терапията се включвали предимно методите на народната медицина и билките. Това е обяснимо, тъй като тези лечители нямали право да предписват фармацевтично приготвени медикаменти. Подобни възражения и недоразумения според доктор Боров биха отпаднали, ако ирисовата диагностика се практикува от дипломирани медици. Така, медицинското образование би предотвратило прилагането на погрешно лечение, а пациентите биха се лекували с методите на медицинската наука. Това би била идеална ситуация, но лекарите няма как да приемат добре твърдения като: "Всяко бъбречно разстройство нарушава равновесието на магнетичната сила", "Всичко следва природните закони на твореца на Вселената". Те са публикувани в книгата "Ирисова диагноза" на М. Мадаус, преведена и отпечатана на български език през 1934 г.

Добре е да се изясни и функцията на ириса от гледна точка на физиологията и ирисовата диагностика. И така, от гледна точка на данните, придобити от анатомията и експерименталната физиология - човешкият ирис регулира степента на светлинните лъчите, които постъпват в окото. Тези лъчи пренасят образите на предметите от околната среда върху очната ретина. Тази негова функция се обуславя от рефлексите, които разширяват или стесняват зеницата, разположена в централната част на ириса. Рефлексите, от своя страна, се провокират от интензивността на светлината, а ролята на ириса е да гарантира поддръжката на определен режим в осветяването на ретината. Промените в отвора на зеницата се регулират от гладки мускули в ириса. Те се контролират от разклоненията на петия черепномозъчен нерв. От гледна точка на иридодиагностиката ирисът е орган, осигуряващ  „проекционна площ" на всички телесни органи. Това означава, че всеки орган следва да бъде отразен в определена част на ириса, която не се променя. Това обяснение превръща органа в „огледало" на всичко, което се извършва в органите ни.

От анатомична и физиологична гледна точка подобна връзка категорично не е установена. Въпреки това са правени опити да се лансират положителните и полезни за медицинската практика страни на ирисовата диагностика, тъй като ако възможностите биха могли да бъдат потвърдени, то медицинската наука би разполагала с нов диагностичен похват. Подобни опити са направени от руските учени Ф. Ромашов и Е. Елховер, изследвали около две хиляди души (две трети от тях имали конкретна клинична диагноза). Техните изследвания установили, че при младите и здрави хора ирисната повърхност е чиста и прозрачна. При пациентите в напреднала възраст органът е неясен и многоцветен, често е мътен с отделни пигментни петна. Най-отчетливите локални ирисови изменения се проявяват при болести, проявяващи се с интензивна болка. При повечето пациенти със заболяване без болки подобни пигментни петна не могат да се открият. Не е установена и зависимост между строежа на петната, конкретното им местоположението и характера на заболяването — те не са  различни при възпалителните, дегенеративните, травматичните и онкологичните заболявания, нито при болестите на отделните органи. Руските изследователи допускат, че може да има определени ирисови зони, в които може да се открият зменения при някои заболявания. Въпреки това, те подчертават, че подобни „признаци” не се наблюдават при всички изследвани болни, че наблюдаваните петна не разкриват характера на заболяването, че те са по-отчетливи само при болести, придружени от силна болка, а при други обстоятелства не се появяват.

Не е чудно, че в ириса биха могли да настъпят подобни промени, обвързани с функционалното състояние на пациента, тъй като този орган е с изключително нежна структура, а освен това е извънредно реактивен и може да се влияе от различни промени в други части на тялото. Известно е, че при заболяване част от организма определено може да претърпи промени. Реакцията на ириса като следствие на някои патологични промени не е изключително явление. В ириса подобни изменения са много по-достъпни за пряко наблюдение, отколкото в други органи на тялото.

Иначе казано, ирисовата диагностика би могла да насочи медиците в по-ограничен размер и далеч не винаги. При това, насочването има много общ характер. Според Ф. Ромашов и Е. Елховер „липсата на приемлива теория и експериментално потвърждение, както и мистифицираното тълкуване на редица системи в ирисовата диагностика понижават значението й и я причисляват към медицинския окултизъм". Липсата на установена теория позволява да се тълкуват по различен начин едни и същи данни на ирисовата диагностика. С това мнение е съгласен и доктор Иван Боров. Според него всеки диагностичен метод, който се ползва от медицината има определена стойност и граници на възможностите си. За съжаление, границине на ирисовата диагностика не е възможно да се поставят от медицинската наука.

Въпреки това, всеки пациент има право да прецени и да избере начина, по който да се лекува. Единственото, което трябва да направи след това, е да може да понесе отговорност за постъпката си, без да обвинява околните за нея.