Момичето, оцеляло 11 дни в джунглата след самолетна катастрофа

През 60-те и 70-те години на 20-ти век перуанската авиокомпания ЛАНСА е разтърсена от няколко зловещи катастрофи. Причината за това са лошите атмосферни условия в Андите, както и сравнително остарелите летателни машини, използвани от компанията. Злощастните инциденти отнемат живота на стотици души, но ползващите услугите хора нямат алтернативен превоз, тъй като летенето със самолет е основният начин за придвижване в обградените с гъсти джунгли градове в Южна Америка.

През 1971-ва година германката Юлиана Кьопке, която тогава е на 17 години, се качва на перуанския самолет, изпълняващ полета ЛАНСА 508. Тя пътува заедно с майка си. Семейството, което живее в Лима, желае да посети бащата на Юлиана в град Пукалпа. Там той се занимава с изучаването на редки животински видове. Момичето пътува с още стотина пасажери и екипаж от 6 души.

По време на полета по билото на Андите се разразява гръмотевична буря. Пилотът успява да си проправи път през стихията, но в края на прехода една светкавица удря десния страничен двигател на самолета и мигновено откъсва цялото крило. Аварията поврежда фатално летателната машина и тя се насочва скоростно към земята.

По прищявка на съдбата седалката на Юлиана се откъсва от основното тяло на самолета на няколкостотин метра височина, което отнася момичето далеч от сблъсъка. Преди девойката да се удари фатално в земята, силата на удара е омекотена от гъстата тропическа растителност в региона. Това спасява живота на Кьопке и тя успява да стъпи благополучно върху горската пръст.

След като излиза от шока, момичето разбира, че е тежко пострадала. Едната й ключица е счупена, а на единия си крак тя открива отворена рана. Освен това девойката е изгубила очилата си за коригиране на късогледство. Зрението й е допълнително замъглено и от рязката промяна на атмосферното налягане, настъпил при внезапното разхерметизиране на самолетната кабина.

Вместо да се отчая от ситуацията, Юлиана Кьопке решава да направи всичко възможно за своето оцеляване. По-рано момичето е живяло година и половина с баща си, който я учи на основните принципи за оцеляване в джунглата. Тя успява да превърже раните си и се отправя към останките от самолета, за да претършува складовете за храна. За съжаление не успява да намери нищо, освен един пакет с бонбони. Опитите й да намери други оцелели също са абсолютно безплодни.

Първоначално Кьопке има за цел да остане в района и да провери дали майка й е оцеляла, но състоянието на намерените трупове я убеждава, че останалите пасажери не са имали никакви шансове за спасение. Момичето не може да понесе гледката на стотиците мъртви и решава да тръгне към джунглата.

Тъй като Кьопке помни, че най-опасните вредители в Амазония са змиите, тя хвърля сандалите си пред себе си всеки път, когато прекосява храсталак или висока трева. Това забавя доста хода й, но поне дава резултат. Момичето успява да оцелее 11 дни в джунглата, без да се натъкне на нито една змия. Друг голям проблем за девойката е слънчевото изгаряне, понеже кожата й е твърде светла за силните слънчеви лъчи.

След първите няколко дни положението на Кьопке става още по-тежко. Момичето не само е измъчвана от непрестанен глад, но и забелязва, че раната на крака й е пълна с червеи-паразити. Тя знае, че това може да я убие, но не разполага с никакви средства за борба с опасните личинки.

Някъде през втората седмица на скитането си оцелялата намира горски ручей. След като засища жаждата си, девойката продължава да следва рекичката, тъй като тя е не само източник на вода, но и възможен път към някое рибарско селище. Тя си спомня това от тренировките на баща си.

В момент на пристъп на слабост тя пада на колене до ручея и тогава пред очите й се открива неочаквана гледка - рибарска лодка. Първоначално момичето си мисли, че това е мираж, но въпреки това се отправя натам. На палубата на малкия плавателен съд намира туба с бензин. Тя използва веществото за промиване на инфектираната си раната. След дезинфекцията успява да извади над 20 личинки от възпаления прорез.

Когато рибарите се връщат от близкия вир с улова, решават, че на лодката стои някакъв воден призрак от местните легенди. Момичето обаче говори достатъчно испански, за да успокои суеверните си спасители, които моментално я откарват до най-близкото селище.

Юлиана Кьопке е жива и до днес. Тя говори многократно за аварията, която по нейни думи белязва живота й завинаги. Според нея това, което я е спасило, са късмета и вярата в съветите на баща й.

Редактор: Георги Динев