Мухлясало сено и няколко мъртви крави: как е открит антикоагулантът варфин

От 1920г. до 1939г.

Подобно на легендата за Херкулес и Минотавъра, откриването на първите антикоагуланти (медикаменти за разреждане на кръвта) става напълно случайно след серия от мистериозни смъртни случаи на едър рогат добитък, които поставят в риск препитанието на фермерите в северните американски щати и Канада в началото на 20-те години на XX в.

Стотици животновъди докладвали, че много от говедата им получили масивни кръвоизливи след съвсем дребни и рутинни процедури като отрязване на рогата или скопяване и огромен брой животни между Албърта и Уисконсин умрели.

Мистерията привлякла интереса на канадския ветеринар Франк Скофийлд, който сложил ловната си шапка и взел лупата си, за да се впусне в о разследване на заплетенения случая. Той открил, че всички засегнати говеда са яли плесенясал силаж от сладка детелина.

"Заболяването сладка детелина" както става известно, се наблюдава само при крави, които са яли мухлясало сено – това е доказано и експериментално от Скофийлд, който за целта използвал зайци. Той ги разделил на две групи, като на едните давал хубаво сено, а на другите и плесенясало и открил, че вторите също получават силни кръвоизливи, подобно на кравите.

Изминават още 8 години преди някой да осъзнае какво точно прави мухлясалата детелина с тялото на кравите (и зайците). През 1929 г. ветеринарят д-р Л. М. Родерик доказва, че засегнатите животни имат недостиг на агента протомбин, отговарящ за съсирването на кръвта.

Но веществото в растението, което води до изчезването на протомбина все още било мистерия и опитите на Родерик и други учени да извлекат агента, причиняващ кръвоизливи, се оказват неуспешни.

Тяхната работа обаче привлякла вниманието на други учени, включително вече споменатия д-р Карл Пол Линк от Уисконсин, който започва собствено изследване през 1933 г.

Както пише в статията си "Циркулация", д-р Линк наблюдавал последствията, които заболяването оказва, върху местното фермерско общество: "Късно през декември Ед загубил две телици. През януари една от любимите му стари крави развила масивен хематон на бедрото и след пункция последвало бързо фатално кървене. Накрая две млади крави умрели в петък,а на бикът му течала кръв от носа."

Всичко, което д-р Линк можел да направи в този момент, било да обясни на фермерите, че кравите му трябва да спрат да ядат мухлясалото сено.

Пътят до откриването на агента е дълъг и трънлив, но на 28 юни 1939 г. ученикът на д-р Линк Харолд Кембъл успява да изолира антикоагуланта дикумарол.

Масовото извличане започва почти веднага, докато учените потвърдят, че дикумаролът се образува, когато кумаринът – молекула в много растения, които отделятт сладка миризма на прясно окосена трева – взаимодейства с определени гъбични организми, като в случая с мухлясалата детелина.

По това време д-р Линк получава подкрепа от научноизследователската фондация Wisconsin Alumni Research Foundation (WARF), откъдето произлиза и наименованието на антокоагуланта, създаден на основата на кумарина – варфин (на английски warfin).

Но в началото предназначението на препарата не е медицинско – той е одобрен като отрова против плъхове, която е в продажба и до днес.

Опасенията за безопасността са основната причина да не се използва при хората, въпреки че те са разсеяни през 1951 г. след опита за самоубийство на човек, който използвал отровата за мишки с варфин, но бил успешно спасен с доза от витамин К – необходим за синтеза на протомбина фактор.

След като учените откриват, че ефектът от варфина е обратим, лабораториите Endo бързо започват да произвеждат първата версия на антикоагуланта, предназначена за хора, под търговското наименование Кумадин. Препаратът става световно известен след като е използван за лечението на американския президент Дуайт Айзенхауер, който получава сърдечен удар.

В следващите 60 години варфинът си остава основна част от лечението на тромбоза и помага на безброй хора. Няколко големи фармацевтични компании създават негови генерици.

През новото хилядолетие се разработва ново поколение от антикоагуланти като Pradaxa на Boehringer Ingelheim, Xarelto на Bayer и Eliquis на Pfizer/ Bristol-Myers Squibb. Те са по-безопасна и лесна за прилагане алтернатива на варфина.

Въпреки това откриването на варфина си остава едно от най-значимите достижения на медицината през XX в., а и освен това е чудесна детективска история с неочакван край.

по статията работи: Величка Мартинова