Оперативно премахване на травматична аневризма, описано от византийския медик Орибасий

От 558г.

Орибасий е сред малкото византийски хирурзи, които са имали смелостта да извършат сложната хирургическа манипулация по отстраняването на аневризъм. Още повече, той е имал желанието да опише техниката си и да я предаде на следващите поколения медици във втора глава от своята медицинска енциклопедия, наречена „Sinagogue Medicae”. Лекарят е написал произведението си след 558 година, когато е служил като личен лекар на император Юлиан Отстъпник (Флавий Клавдий Юлиан 361-363 г.).  
Орибасий описва няколко вида аневризми според начина, по който те могат да се образуват. Според него, ако аневризмата е възникнала вследствие на травма, оперативната техника по отстраняването й е следната: хирургът фиксира между пръстите на ръцете си увредения участък, заедно с покриващата го кожа, а след това я изтегля максимално нагоре. С хирургична игла и ленен конец лекарят обгражда двата края (вляво и дясно) на поразения участък, като се стреми да придвижи конеца възможно най-долу, в близост до основата. След това конците, обхванали двата края на аневризмата се разделят на две части с ножицата, а медикът хваща краищата на единия от конците и ги премества на дясно, връзва ги стабилно, за да не се изплъзнат. Така се процедира и с другия конец, който се измества вляво и също се връзва. Ако хирургът има притеснения, че вързаните участъци все пак може да се хлъзнат по съда, се минава с още два конеца през същата област на аневризмата, така че да се образува "Х" с посоката на първите шевове. Процедурата с рязането и връзването на новите конците е последвана от връзването на общо четири шева. След това, в горната част на увредения участък се прави малък отвор, за да се освободи съдържимото, а впоследствие се изрязват остатъците от кожата над оперирания участък. По този начин хирургическата намеса се извършва, без да се допусне кръвоизлив.

Така Орибасий е описал опасната процедура по отстраняването на травматична аневрима. Трудът му, касаещ това заболяване се определя от историците като истински ценна находка, тъй като така те могат да получат ясна представа за развитието на византийската медицина.