Откриване и разработване на антикоагуланта хепарин

От 1916г.

Акценти

Хепаринът е едно от най-старите лекарства и естествен антикоагулант, предотвратяващ образуването на кръвни съсиреци. Няма да е пресилено да се каже, че вероятно е спасил повече животи от пеницилина. Когато с право обявеният за пробив и звезда на антибиотиците пеницилин е открит, хепаринът си проправя пътя. Той никога не достига бляскавия статус на антибиотиците заради скромната позиция на тромбозата в сравнение с други заболявания. Все пак повече хора намират смъртта си вследствие нея, отколкото от което и да е друго патогенно състояние, защото тромбозата, по думите на А. Къкър, остава до голяма степен "болест на никого и усложнение на всеки".

Откриването на хепарина

По отношение на откриването на хепарина могат да се отделят няколко момента. Първоначално името на Уилям Хенри Хауел стои вписано като учения, изолирал антикоагуланта. През 1916 г. заедно с второкурсника Джей Маклиийн, обучаващ се в университета "Джон Хопкинс", изследва прокоагулантни препарати. Маклийн успява да изолира мастноразтворим фосфатиден антикоагулант в чернодробна тъкан от куче. Две години по-късно Хауел го кръщава "хепарин", произхождащо от гръцката дума за черен дроб - "hepar".

През 1918 г. Хауел и Холт разтварят изсушен черен дроб на прах в етер. Полученият разтвор се утаява с ацетон, отново се разтваря в етер и наново се утаява с абсолютен алкохол при 50 градуса. Последният процес се повтаря от 12 до 20 пъти и така двамата учени получават вещество, което пак наименуват хепарин.

През 1922 г. на годишна среща на Американското физиологично дружество Хауел въвежда протокол за водна екстракция за изолиране на хепарин и на XII-ия Международен физиологичен конгрес през 1926 г. той информира за подобрения на същия протокол и идентифицира водоразтворимия въглехидрат като глюкуронова киселина. Новото съединение е различно от образуванието, изолирано от него и Холт през 1918 г. и от Маклийн през 1916 г.

Фактите се подреждат по следния начин: на липидния материал, който Хауел екстрахира от черния дроб през 1918 г., той дава името "хепарин". Но така нарича и водоразтворимия сложен въглехидрат, извлечен през 1922 г., за който е необходим плазмен кофактор, за да се активира. Изводът е, че името "хепарин" датира от 1918 г., а веществото, което носи днес това название и се ползва, е създадено през 1922 г.

>>> Хепарин

Разработване и производство на лекарството с цел лечение

След откриването на хепарина се преминава към разработването му за медицински цели, конкретно като лекарство. За целта учените от академичните среди и индустрията започват да си сътрудничат още от самото начало.

Уилям Хауел започва да работи с фирмата на Хинсън, Уесткот и Дънинг от Балтимор (Hynson, Westcott и Dunning). Продуктът, който те произвеждат, е с по-малко от 5% чистота и може да се използва само in vitro, извън жив организъм, защото е силно токсичен. Хауел се пенсионира през 1931 г. и интересът към хепарините се измества от Балтимор към Торонто. В "Коно лабораторис" (Connaught Laboratories) успяват да подобрят метода за пречистване на хепарина, извлечен от говежди бял дроб. В периода 1933-1936 г. там успешно е разработен нетоксичен хепарин.

В Торонто се извършва и клиничното приложение на лекарството. През 1937 г. за първи път е инжектирано на пациент. След две години хепаринът, приготвян от говежди материали, е разрешен от Агенцията за контрол на храните и лекарствата (FDA), а през 1942 г. е признат и този от свински източник. Connaught Laboratories произвежда лекарството до 1950 г., след това спират, защото конкуренти патентоват по-ефективни методи за производство.

В Европа също работят паралелно върху хепарина и неговото производство. Още през 1929 г. торакалният хирург от Стокхолм Кларънс Крафорд успешно премахва съсиреци от белодробни артерии. Той е сигурен, че антикоагулантите трябва да имат основна роля в медицината. Обръща се към шведския лекар и биохимик Ерик Йорпес, който да произведе "антикоагуланта на Хауел", но в края на 20-те години това струва прекалено много. По-късно Йорпес пречиства хепарина в своята лаборатория и през 1935 г., когато вече разполага с достатъчно материал, за да се проведат изпитанията при хора, шведските лекари Хедениус и Уиландер се самоинжектират интравенозно. Разбират, че 100 мг са нужни за постигане на преходно "псевдохемофилно състояние". Година по-късно в лаборатории VitrumAB се изработва достатъчно материал за клинична употреба и Кларънс Крафорд го прилага при 325 пациенти. Други лекари използват хепарина при минимум 500 случая, за да избегнат тромбоза след раждане. През 1936 г. лекарството се явява първото, произведено в Швеция.

>>> Тромбоза

В последвалите години лекарите в страната плавно въвеждат лечението и профилактиката на тромбозата. Статистиката показва, че между 1941 и 1945 г. са приети 256 282 пациенти, от които 1158 с тромбоемболизъм. Проучени са 790 случая, от тях на 214 души не е проведено лечение и следователно 72-ма развиват белодробна емболия, от които 20 умират. 576 души са получили антикоагулантна терапия, при 42-ма възниква белодробна емболия, трима завършват фатално.

След 1940 г. се забелязва увеличаване на употребата на хепарин при болни от тромбоза. Двадесет години по-късно е публикувано първото произволно изследване сред хирургични и неоперирани пациенти със съмнение за белодробна емболия. То показва, че от 35 участници на 16 е приложен хепарин и никой не е развил опасното състояние. Сред останалите 19, които не са лекувани с медикамента, 10 получават белодробна емболия, а вследствие нея 5-ма умират. Това убеждава специалистите в голямата ефективност на лекарството и до 1970 г. то се използва за лечение на тромбоза и за поддържане на кръвна течност в екстракорпорални устройства. Но употребата на хепарин с превенциални цели все още не е правило.

В по-ново време хепаринът намира и други приложения. Срещат се редки съобщения за употребата му при синдром на придобита имунна недостатъчност (СПИН), алергичен енцефаломиелит, артрит, алергичен ринит, астма и синдром на респираторен дистрес при възрастни. Има солидни доказателства, че неантикоагулантният хепарин, освен при гореизброените заболявания, действа и срещу метастазите и туморния растеж като ги потиска, а също така насърчава и ангиогенезата (образуване на нови кръвоносни съдове).

Статията е част от историята на:

• История на хемодиализата