Откритие на капацитацията

От 1951г.

Вероятната причина за липсата на успех на повечето от ранните експерименти с ин-витро оплождане става ясна благодарение на голямото откритие на Остин и Чанг през 1951 година. Учените стигнали до извода, че ако сперматозоиди се въведат в яйцепроводите на зайци малко след прогнозираното време на овулацията, много малък брой яйцеклетки ще бъдат оплодени. Заешките яйцеклетки остават годни за оплождане до 8 часа след овулацията. Контрастно на това, голямо количество яйцеклетки биват оплодени ако фертилизацията се извърши няколко часа преди овулацията.

Наблюденията били пренесени върху плъхове през 1951 година. Проведените изследвания на плъховете показват, че когато сперматозоидите са поставени директно в капсулата на яйчниците след овулацията, оплождане не възниква в продължение на 4 часа, но след това броят на оплодените яйцеклетки нараства. Това значително забавяне в проникването на сперматозоидите в яйцеклетките не било следствие на експерименталните смущения.

На базата на проведените изследвания Остин и Чанг стигат до извода, че сперматозоидите на някои видове бозайници трябва да пребивават за известно време в женската полова система, преди да придобият оплодителна способност. През 1951 година Остин дава име на това явление, наричайки го капацитация.

Необходимостта сперматозоидите от заек да преминат през капацитация почти със сигурност допринася за провала на повечето опити за постигане на ин-витро оплождане, направени преди 1954година. В тези експерименти сперматозоидите са винаги били събирани директно от мъжката репродуктивна система. Днес е известно, че мъжките полови клетки на много видове могат да бъдат ползвани за ин-витро оплождане, но при някой животни (като зайците) сперматозоидите трябва да се третират по специални начини, преди  да могат да участват в оплождането.

Статията е част от историята на:

• История на ин-витро оплождането