Отношение на църквата към дисекциите и Везалий

"Кучета и свини! Аз или вие имате животинско тяло? Трябва да ни оставят да наблюдаваме човешкия организъм!" Това са думите на негодувание и огорчение на Андреас Везалий, разочарован от закостенелостта на църквата и много хора относно разбиранията за човешката анатомия.

 

Не само църквата осъжда подобно "оскверняване", също и народът се противопоставя да се упражнява насилие върху човешкия труп, тъй като, вярвайки във възкресението на телата, на никого не бива да се разрешава да ги обезобразява, за да могат да се явят цели и неопетнени пред светата милост. Едно тяло е създадено по образ божий – как да се допусне да бъде дълбано със скалпел? Независимо че в този дълъг период  от войни, екзекуции, битки никой не е имал уважение към човешкия живот, към тялото в неговата прекрасна цялост (хората са могли да бъдат убивани в боевете, обезглавявани в името на справедливостта, поради омраза или прищявка, ранявани, измъчвани, за да се задоволи нечия полза или страст) трупът така необходим за науката, е неприкосновен. Мундинус (Реймондо де Луци Мундинус, 1275-1326 – един от най-видните представители на анатомията на Възраждането) през 1315 година се осмелява да направи дисекция на три човешки трупа и скандалът е толкова голям, оскърблението е толкова осезаемо, че църквата бързо го прогонва. Както я определя Вик д’Азир (френски медик, един от основателите на Кралското медицинско дружество), анатомията сред всички науки е „тази, чиито преимущества най-много са били прославяни, но която е била най-малко благоприятствана в своите успехи”

 

Църквата не само е била враждебна към анатомичното обучение, в забраната на което влага такава енергия, че през 14 век заплашва с отлъчване всеки, който се опита да разтвори човешкото тяло посредством ножове или други инструменти, дори и този, който пристъпи към изгаряне, за да се сдобие с костите. Тя обезсърчава хирургията, изкуство в упадък, поверено на хора от по-долна ръка като месари, бръснари, говедари. Разпространеният указ от Тур не оставя съмнения за погнусата на църквата от проливането на кръв.

 

И така хирургията, може би най-старият клон на медицината, не може да разполага дори с най-елементарни понятия за човешката анатомия, нито да избягва на кръвоизливите, въпреки че успява да ги обуздае или задържи чрез изгаряне на оперативната рана – жесток способ – както и чрез пристягане на кръвоносните съдове (след 1080 година). По този начин успехите на хирургията са скромни. Във всеки случай през втората половина на Средновековието църквата сякаш признава злополучните последици от своята строгост и започва да разрешава дисекцията при изключителни случаи, позволявайки анатомичното използване на телата на осъдените, след като жертвите предварително са участвали в религиозни актове и са се ползвали с индулгенции в замяна на понесените оскърбления. След екзекуцията трупът се връчва на преподаватели, натоварени с мисия да поканят властите ад присъстват на анатомичната церемония. Преди първото разрязване се чете папската була на присъстващите и университетският печат се поставя върху трупа. Х. В. Хейгърд описва ритуала:

„Често като прелюдия към дисекцията, подчинявайки се на идеята, че мозъкът е център на душата, се вдигаше главата на трупа. След тази формалност се четеше молитва, а лекарите пееха отгласите. Тогава се определяше началото на дисекцията, която беше много обща. Действащите лекари впрочем не пипаха тялото, което бе отваряна от помощно лице. През това време преподавателят четеше на висок глас откъси от Гален, като посочваше с показалка различните структури, изброени в текста. Актът завършваше с тържествено събрание, концерт, банкет и театрално представление. Всичко продължаваше два дни, а кулминацията на церемонията бе погребението на леко обезобразения труп.”

 

Понеже е разочарован от ограниченията, наложени в анатомичното обучение, и от студенината на учителите, Андреас Везалий поема инициативата да преразгледа преподаваните знания, макар намерението му да го излага на неприятности от църквата. Гален е препоръчал всеки анатом да привикне с човешките кости, да ги разглежда като ръцете си и Везалий е склонен да се съобрази с такъв съвет, възползвайки се от всички появили се благоприятни случаи. Веднъж намира гроб, разрушен от наводнение, като в разяденото вече тяло е задържана вода, но костите са запазени свързани, което служи за обучение. Друг път по хребета на една планина Везалий открива скелет на безделник , убит от неизвестен пътник, който се опитал да нападне. Медикът още веднъж заграбва зловещата находка, за да сравни върху нея дали условните описания. Въпреки всичко страхът да не бъде изненадан и тези изнервящи малки кражби, които е принуден да върши не го предразполагат към спокоен труд: винаги когато може обсебва някой череп, ръка, крак и добре прикрити ги отнася към  вкъщи, като работи при затворени врати. Опасявайки се, че някой бродещ в безсъница ще забележи светлината, която се процежда през пролуките на прозорците, и понеже знае, че в града има кой да го смята за магьосник, се надява бледата зора да освети анатомичната маса. Неговите собствени действия му се виждат непозволени и скрито наблюдавани.  Везалий, забелязвайки нарастващото напрежение около себе си и безполезността на своето бунтарство, решава да замине. Във всеки случай в родината улесненията за изучаване на човешкия труп не са по-големи, отколкото във Франция. Налага се да повтаря същите хитрости, да търпи същите рискове, да го измъчват същите страхове. През цялото това време църквата не престава да проучва и дебне Везалий. Това е наблюдение, което той не може да подценява. Но междувременно до него достигат слухове, че анатомичните му бележки и рисунки, скици за новаторска работа, която смята да напише, ще видят бял свят по-късно, отколкото произведенията на други анатоми, което силно го огорчава.