Подем в изследвания, посветени на дефибрилацията

От 1930г.

През 1920 година учените отново започват работа, касаеща приложението на електрическата дефибрилация. Институтът „Рокфелер” започва да финансира повече изследвания, посветени на причината за смъртта от токови удари, разпределят се  финансови средства за няколко академични институти и лаборатории, включително и за университета „Джон Хопкинс”, където лекарите Ортело Лонгуорти и Доналд Хукър работят съвместно с професор Уилям Кувенховен. Съвместните усилия на учените водят началото на нови публикации, преоткриващи някои забравени факти за дефибрилацията, както и постулати, които впоследствие стават материална основа за кардиопулмоналната реанимация (CPR). През 1930  година започват изследвания, включващи поставяне на електроди директно в гръдната кухина на куче, разполагайки ги срещу миокарда на сърдечните камери. Благодарение на изследването си, през 1933 година те успяват да индуцират сърдечен арест при куче.

Междувременно, бившите ученици на пионерите, изградили основите на историята на дефибрилацията продължават работата си по проучванията, осъществени съвместно с техните ментори. В Съединените щати, Карл Вигърс, работещ за Университета „Western Reserve” следва линията на изследвания, които са започнали със своя наставник Ломбард, който е бил студент на Карл Лудвиг. Вигърс се заема със задачата да „разплетете” основните причини и механизми на сърдечното мъждене. Начинанието му се увенчава с успех. През 1940 година Вигърс публикува своето механистично обяснение (определяно от немалко учени като епохално) за предизвикването на камерното мъждене.

Постижението на Вигърс възкресява изследванията, посветени на електрическата дефибрилация, не само заради научния пробив, но и заради полагането на системни усилия от страна на учения в борбата му институционалното нежелание да се изследва допълнително дефибрилацията при хора. Въпреки това, Вигърс остава доста скептичен по въпросите, касаещи трансторакалната дефибрилация. Той вярва, че рисковете от начина на прилагане на електрошок към тялото на пациента могат да предизвикат тежки изгаряния и да нарушат функцията на централната нервна система. Потенциалната опасност да се предизвикат опасни спазми в дихателната система е твърде реална. Медикът счита, че ограниченото време от 2-3 минути след началото на мъжденето, през което дефибрилацията е полезна, е доста проблемен фактор, тъй като за лекарите е трудно да се постави неоспорима диагноза за толкова кратко време, а приложението на евентуален електрошок, при липса на окончателна диагноза е неприемливо опасно. Затова препоръката на Вигърс, е да се ограничи употребата на електрическата дефибрилация единствено в рамките на операционната зала. Единствено тогава, когато гръдната кухина вече е открита, електродите могат да бъдат поставени директно върху сърцето. В такива случаи, токът би бил достатъчен, за да се дефибрилира пациентът, може да се приложи и директен масаж на сърцето, като по този начин хипоксията намалява, а възобновяването на сърдечните съкращения бива подпомогнато. Въпреки това трансторакалната дефибрилация е манипулация, която се развива след навлизането на по-нови постижения.

Статията е част от историята на:

• История на дефибрилаторите