Преди ХХ век изборът между болнично или домашно раждане невинаги е лек

На пръв поглед раждането в миналото изглежда като събитие, което е оставяно в "периферията" на историята. На практика, обаче, биологичният акт на бременността и раждането не се е променил ни най-малко. В този ред на мисли, жена, която е родила вчера, ще може да сподели историята си с майка, живяла в Древна Гърция, Средновековна Франция или в бедна по Викториански Англия. Въпреки тази осезаема приемственост, начинът, по който обществото вижда и направлява методите, по които трябва да се извършва раждането, непрекъснато се развиват.

Преди 20-ти век ражданията във Великобритания се е състоят предимно в домашни условия. Правени са опити децата да се раждат и в болниците във Викторианския период: Флорънс Найтингейл открива точно такава родилна клиника. Тя не съществува за дълго, защото в едно от отделенията й избухва епидемия от следродилна треска и всички приети родилки загиват. Изглежда сякаш болниците правят раждането дори още по-опасно, отколкото е то на практика. Идеята децата да се появяват в институция никога не е изчезнала изцяло. Тя е съживена по време на Втората световна война. Преместването на много хора по време на войната означава, че немалко жени вече нямат домове, в които да родят децата си. Техният единствен вариант са институциите. Развитието на антибиотиците решава проблема със следродилната треска. Тя вече не е толкова ужасяваща. Болничните отделения вече не се възприемат като места, където преобладават унижението и  болката.

В този момент раждането в болница се превръща в прагматичен избор за политиците, които и без това, са изправени пред повсеместните усложнения от войната. През 50-те години, обаче, дебатът измества фокуса си, обхващайки не само физическия аспект на раждането (дали то да е в дома, или в болницата). На лице са множество идеи, касаещи рисковете и безопасността, внедряването на технологии и управлението на здравеопазването в рамките на Националната здравна служба. Общият консенсус, постигнат между акушер-гинеколозите, е, че физическата безопасност на майката и бебето, трябва да е основна цел и приоритет на здравните услуги.

Правителствените комитети, назначени да разглеждат състоянието на услугите, кореспондиращи с майчинството, са единодушни в мнението си, че раждането в болница трябва да се насърчава чрез специална политика. През 1959 г. официалното мнение на 70% от жените е, че трябва да се ражда в болница. До 1970 г. политиката призовава здравните институции да предоставят достатъчно добри условия за родилките и децата им. Практиката сякаш следва политиката.

През 1960 г. 35% от ражданията все още се провеждат по домовете. Едва към края на 70-те цифрата се редуцира до 1%, а политиката по "преместването" на ражданията в болниците се счита за успешна. Най-накрая и лекари, и акушерки получават това, което искат. Медиците заявяват, че раждането в болницата е по-безопасно от домашното, а политиците ги подкрепят, превръщайки институционалните раждания в здравна политика. Въпреки това, процесът е бавен и по своему е изпълнен с предизвикателства. Те са най-вече в лицето на феминистки настроените изследователи, които твърдят, че до голяма степен гинеколозите прекъсват връзката между родилния процес, домашната спокойна атмосфера и контролиращите процеса акушерки. Според тях този сакрален акт се премества в болниците, където той може да бъде направляван от мъжете-лекари. Описаната ситуация се счита за проблем в Англия. Неслучайно една от най-влиятелните исторически творби, касаещи акушерството във Великобритания (публикувана за пръв път през 1977 г.), е под надслов "история на борбата за контрол на ражданията". Борбата, разбира се, се води между лекари и акушерки. Жените, когато изобщо бъдат намесени в дискусиите, са представяни като безпомощни жертви на доминантното поведение на мъжете-лекари, решени да "завземат" медицинския процес на раждането.

Доказателствата обаче показват, че това не е цялата история. Жените започват да се борят и да отстояват правата си. За някои бъдещи майки това се отъждествява с домашното раждане, а за други – болничното. Към края на 40-те години на ХХ век родилният акт е изместен изцяло в лечебните заведения в цяла Англия.

През 50-те години акушерките в Шефилд и Лондон препоръчват на бъдещите майки да си резервират болнично легло още през първите няколко седмици от бременността. В Нотингам и Дерби местните здравни власти се опитват да напомнят на жените за предимствата на домашното раждане и позитивните страни на това в болницата. До 1960 г. в Лондон се води официален дебат за това дали всички жени трябва да имат достъп до болнични легла и дали с приоритет трябва да бъдат родилките с рискова бременност. Така дамите постепенно започват да си изграждат мнението, че правото им на болнично легло при раждане е основно и ненарушимо. Десет години по-късно практиката децата да се появавяват в болничните институции се пренасят и в селските райони на Съфолк.

Жените започват да предпочитат институционалното раждане по различни причини. Често това се дължи на факта, че лечебното заведение ще им предложи облекчаване на болката, което невинаги, може да се реализира по домовете. Нещо повече, жените все по-често настояват за достъп до технологиите и медицинските достижения. Епидуралната анестезия, феталният мониторинг могат да се приложат само в болнична обстановка. Въпреки това, има и недостатъци, които са всепризнати - липсва неприкосновеност и лично пространство, има риск от нежелана акушерска намеса. За много жени, обаче, предимствата на раждането в болница надделяват над недостатъците.

От средата на 90-те години нататък правителствената политика започва отново да разглежда ползите от домашното раждане за някои групи жени, но въздействието е минимално. Обръщането на практиката е почти невъзможно. Това се дължи отчасти на силата на посланията на лекарите и политиците относно риска и безопасността по отношение на мястото на раждане. Две поколения са усвоили идеята, че раждането е нормално само в болничните безопасни условия. Въпреки това, раждането е индивидуален акт, а решенията, взети от жените и семействата, са многостранни.

По статията работи: Виктория Милова