Принос на византийските хирурзи в разработването на техниките за третиране на аневризми

От 117г.

Изследванията на историците на текстовете, написани от известни византийски лекари доказва, че медизите, живели в древната империя са познавали добре оперативните техники за третирането на аневризмите. Първи, около четвърти век, Орибасий е описал две оперативни техники в медицинската си енциклопедия „Sinagogue Medicae” (около 558 година), като отбеляза, че те са заимствани от известния гръцки хирург от втори век след Христа - Антил. Последният е сочен като водещ хирург, специализирал се в отстраняването на аневризми. Неговият труд "За медикаментите", съставен от четири книги съдържа и самостоятелен раздел, посветен на различни оперативни медицински манипулации, но за съжаление не е запазен изцяло. Оцелелите части от него са възстановени във вид на преразказани от Орибасий пасажи. Вероятно частите, касещи третирането на аневризмите, както и други хирургични теми, които историците приписват на Антил, може би са били вдъхновени и от някои други велики хирурзи, като например: Архиген (48-117 г.), Хелиодор (1 век) и Леонидас (1 век) .

Въпреки това, Орибасий не просто е обединил трудовете на великите медици, неговата най-хуманна постъпка е, че той е завещал на другите медици и историците придобитото от него знание, умения и хирургически опит, пресъздаден в произведението му. Втора глава от енциклопедията му, озаглавена "За аневризмите" подчертава няколко пъти, че вързаните с конец краища на определена артерия с аневризма не бива да се разхлабват или отстраняват, тъй като има реален риск от катастрофален кръвоизлив. Освен това, структурата на неговия текст показва увереността на опитния хирург.

Оперативните техники на Павел от Егина също се стремят да „следват” и тълкуват тези на Орибасий, а тези на хирурга Етий „внасят” собствения му поглед над оперативните манипулаций, касаещи ятрогенните аневризма на лакътя.

Приносът на византийските хирурзи към развитието и еволюцията на оперативните техники за третиране на аневризми е допълнен и от работата на Йоан Актуарий, използвал уред, който едновлеменно можел да изпълнява функциите на ланцет и инструмент за обгаряне на кървящите рани (техниката на обгаряне на раните, приложена, за да се спре кръвотечението е заимствана от Византия. Тя е била въведена от Хипократ още около 7 век).

Информацията за правилното определяне на видовете аневризми е предоставена от Антил, тя е възприета и преразказана от Орибасий, който е заимствал и развил информацията от Галеновата „Етиология на аневризмите”. Впоследствие концепцията на Гален за образуването на аневризми от срастванията в съдовете е обяснена и развита през осемнадесети век от Уилям Хънтър, който ги нарича артериовенозни сраствания.

Въпреки това, съществува и объркване, засягащо съдържанието на артериите (вярвало се е, че те са изпълнени с кръв и въздух). Това се държи на древно вярване в елинистическата епоха (терминът "артерия" произлиза от гръцките думи „Aer” - въздушен и „terein” - съдържам). Объркването идва от факта, че византийските лекарите са следвали текстовете Гален, чиято автентичност не е оспорена, а никой от тях дори не се е усъмнил в истинността им. Първият опонент на Галеновите знания е византийският лекар Симеон Сет (живял около 13век).

Въпреки това, тези подробности не засенчват героичния опит и знанията на византийските хирурзи в областта на съдовата хирургия, чиито първоначални опити могат да се проследят още от втори век. Напротив, трябва да се подчертае, че техниките за опериране на аневризмите, описани от Павел от Егина са възприети от големите хирурзи на Запада и не са били променяни до 16 век. Едва през 1595 г. Жак Гилем прилага за пръв път техниката на единната лигатура, а методът се практикувал чак до края на 18 век. През 1786 година Джон Хънтър използва подобрение на неговата техника.