Проучвания върху детската болка от 70-те години на миналия век

От 1971г.

Привличането на вниманието на медицинските специалисти към болката, изпитвана от децата, съвсем не била фасулска задача. Както имахме възможността да подчертаем, дълго време професионалният интерес към темата бил спорадичен, а професионалните търсения, свързани с нея – наистина оскъдни.

В САЩ, например, Джо Еланд била първият северноамерикански клиничен учен, който решил да изведе проблема на предна позиция и да накара повече лекари да започнат да се занимават с него. През 1971-ва дамата била член на екип от студенти, разпределени в педиатричното отделение в Омаха, Небраска. Еланд, а и другите й колеги забелязали, че заболяванията на децата в лечебната институция тенденциозно били установявани твърде късно; мъниците били подлагани на неефективно третиране и умирали в болка, при минимален стремеж отстрана на медиците да ги обезболят и успокоят. Десетилетия по-късно, през 2012-та, в съобщение до американската организация "American Society of Pain Management Nurses" Джо споделя за наблюденията си от онзи период: "Гледката на толкова умиращи деца в необлекчено страдание ме накара да прочета всичко за болката. Много скоро открих, че за педиатричната такава не може да се открие почти нищо написано. Спомените ми за толкова много хлапета, умиращи в непоносима болка, оставиха трайно впечатление в мен, което никога не ме напусна".

През 1977-ма Еланд и колегата й Дж. Андерсън обърнали внимание на факта, че до средата на 70-те години на миналия век в медицинската литература били публикувани само 33 научни статии по този въпрос. Повечето от споменатите материали били наблюдения главно върху повтарящите се болезнени усещания при мъниците. Медицинският "дует" разработил своя сравнителна таблица за използваните обезболяващи средства в хирургически процедури при деца и при възрастни. При прегледа на 25 мъници на възраст от 4 години до 8 години станало ясно, че, въпреки че на 21 били предписани аналгетици, 12 от тях не получили никакви лекарства. По-интересното е, че осемнадесет от малките пациенти били подложени на една и съща хирургическа манипулация с тази на възрастните, участвали в сравнителната таблица, подготвена от специалистите. За сметка на това, групата на големите индивиди получила 372 дози oпиоидни аналгетици и 299 неопиоидни такива. Въпреки че могат да се открият известни противоречия в данните, експериментът недвусмислено доказал, че през разглеждания период децата и възрастните не се третирали по един и същ начин по отношение употребата на обезболяващи средства в, иначе болезнени, интервенции.

Малко по-късно, през 1983-та американският специалист Дж. Бейер и колегите му сравнили 50 деца и 50 възрастни в ситуация, в която почти всички получили постоперативна аналгезия след преживяна сходна кардиологична интервенция. Само на шест деца не били изписани аналгетици. Важно е да уточним, че малчуганите получили по-малко от 50% от дозата обезболяващ препарат, предписан на възрастните. През 1986-та Алън Шехтър сравнил диаграми, показващи резултатите от постоперативното лечение с аналгетици при 90 деца и 90 възрастни (избрани на случаен принцип, с еднакъв пол и диагноза). Оказало се, че "големите" пациенти приемали на ден средно по 2.2 дози oпиоидни обезболяващи, докато децата – само половината от това количество. Поясняваме, че в споменатите изследвания не се казва дали малчуганите са страдали повече от възрастните, тъй като нивата на болка не са били предмет на проучването. Без значение обаче, и трите изследвания показват, че педиатричната болка дори тогава е била сериозно пренебрегвана в болничните институции.

Междувременно, в бъдещ план все повече специалисти щели да коментират и да проучват плача на пеленачетата в ролята му на важен белег за изпитвана от тях болка и неразположение.

Снимка: freeimages.com

Статията е част от историята на:

• История на третирането на болката при децата