Първо хистологично оцветяване и принос за микроскопията

От 10.1.1854г.

Робърт Хук е първият, който описва светлинно микроскопски изображения на оцветена проба. Изследвал е оцветена вълна и козина. Съществуват данни и за други учени, които са се опитвали да използват този метод, но само Хук е успял да постигне добри резултати. Изследователите Хартиг и Озбърн независимо един от друг наблюдават оцветяване на съдържимото в жива растителна клетка. Те са обявени за откриватели на техниката на първото хистологично оцветяване, въпреки че не допринасят особено за развитието й. Хартинг небрежно споменава в интервю за популярен вестник, че багрилото кармин, което се използва като хистологичен оцветител се добива от женски насекоми през 1854 година.

Йозеф фон Герлах е ученият, които през 1858 година провежда експерименти с разтвори на кармин. Той оставил част от мозъчната тъкан в разреден разтвор кармин, в продължение на една нощ. Впоследствие съобщил за съществена разлика в оцветяването на ядрото и ядрените структури, докато цитоплазмата и останалото пространство били почти неоцветени. Той прави заключение, че предишните бои и методи оцветените обекти ставали твърде концентрирани и трудни за наблюдаване. Също така при старите методи багрилото се абсорбирало в голяма степен от специфичните клетъчни органели и не било възможно да се измие.

От края на 1800 и началото на 1900 година са маркирани и открити много цитологични явления. Въведени са нови багрила и синтетични оцветители. Използването на оцветяването със сребро за пръв път е използвано от Камило Голджи през 1873 г. Схващането, че основните и киселинните багрила са хистологично различими е съществено за развитието на хематоксилина и еозина (Paul Mayer, 1896г.). Багрилата се превръщат в ключови микроскопски хистологични оцветители и основни консумативи. Киселинното багрило (еозин) и основното (метиленово синьо) все още се използват за диагностициране на маларийния плазмодий и други паразити. През 1924 година Робърт Фюлген стига до извода, че хромозомният материал може да бъде оцветен с химическа реакция на базата на киселинна хидролиза.

Трябва да се има предвид, че оцветяването осигурява ограничен контраст чрез леките абсорбционни свойства на различните клетъчни структури. Флуоресценцията, съчетана с подходящо оборудване може да осигури безкраен контраст. Най-ранното описание на флуоресценцията датира от 16 век, когато Николас Монардес съобщава за флуоресцентните свойства на екстракт от дървесината на Lignum nephriticum (Атанасий Кирхер описва подобни наблюдения почти един век по-късно).

През 1845 Джон Хершел описва флуоресцентните свойства на хининовия сулфат. Те се превръщат в крайъгълен камък за изследванията свързани с флуоресценцията. Джон Хершел заедно с Джордж Стоукс написват монография от 100 страници, описваща множество флуоресцентни вещества изолирани от  вино от сорт Порто през 1852. Въпреки че Дейвид Брюстър за пръв път използва термина вътрешна дисперсия, който описва флуоресцентните явления, Стоукс е ученият, който въвежда термина флуоресцентност, за да опише светлинното излъчване от определени субстанции.

С развитието на производството на синтетичните бои Адолф фон Байер синтезира първата флуоресцентна боя, наречена флуоресцеин през 1871 година. Паул Ерлих използва флуоресцентното багрило Uranin (натриева сол на флуоресцеина) през 1882 г. за определянето на движението при секретирането на вътреочната течност.

През 1914 г., малко след разработването на първия флуоресцентен микроскоп Станислав фон Провазек използва флуоресцентните бои при микроскопски изследвания като средство за повишаване на автофлуоресценцията на клетките и тъканите. Това е първият път, в който флуоресцентно багрило се е употребило за оцветител в клетъчната биология и микроскопията.

Статията е част от историята на:

• История на микроскопа