Развитие на българската стоматологична наука от 1896 година

От 1896г.

Ако се върнем малко назад във времето, още в края на 19-ти век, ще видим, че желаещи да упражняват професията на стоматолога у нас съвсем не липсвали, напротив. Проблемът бил, че, за да се сдобият с нужната квалификация, тези ентусиасти трябвало да заминат за обучение в чужбина, където обикновено защитавали докторска дисертация върху определена тема, касаеща зъболечението. Изглежда, че едно от любимите места на българските зъболекари от този период, била не коя да е, а Страната на петлите и по-специално – прочулия се като важен медицински център във времето френски град Монпелие.

Приема се, че през 1896 г. българският стоматолог Михаил Кокошков пръв придобил докторско звание в областта именно в Монпелие, защитавайки дисертация на тема: "Принос към изучаване лечението на костните кавуми чрез пломбаж ". През 1899г. примерът на Кокошков бил последван от д-р Васил Бояджиев, който станал доктор по стоматология, след като детайлно проучил и описал стоматомикозата при малчуганите. Зависимост от конкретния избор на проучваната проблематика, структурната особеност на разработките и имената на съществуващите научните звания, през различни времеви етапи нашенските дентални медици преминавали през различни процедури по получаване на въпросните степени.

Например, между 1896 година и 1944 година българските експерти обосновавали резултатите от своите изследвания в специализирани учебни звена извън страната, сдобивайки се по този начин със статут "доктор по стоматология ". Разбира се, този статут се материализирал със съответния диплом. Официалният документ съдържал важни информативни данни за учебната институция, за нейното местоположение и т.н., както и за годината на придобиване на образователната степен. В разглежданите няколко десетилетия общо 136 стоматолози от България успели да добавят към името си "доктор", като съхранената статистика показва, че 101 от тях били мъже, а 35 – жени. В по-късен етап на професионалния си и житейски път, голяма част тези млади и амбициозни специалисти щели да образуват преподавателското ядро във висшия Зъболекарски отдел към Медицинския факултет. Ако се върнем към споменатата по-горе вариативност на защитаваните научни тези, трябва да споменем фактът, че много от дисертациите засягали въпроси, намиращи се дори на границата на денталната медицина. Какъвто бил случаят с д-р Момчил Влашки, който през 1928 година представил в Лайпциг своите историко-медицински възгледи.

По-нататък, в периода между 1944 година и 1948 година, обучаващите се извън страната получили правото на научна защита и у нас /след обучението си/, сдобивайки се със званието "доктор по зъболекарство". Седемдесет и девет стоматолози "грабнали" тази степен /47 мъже и 32 жени/ в рамките на тези четири години. От 1951 година, с въвеждане на Закона за висшето образование, били регламентирани общо две научни степени - "кандидат на медицинските науки" (к.м.н) и "доктор на медицинските науки" (д.м.н), както и "Заслужил деятел на науката", "Заслужил стоматолог", "Герой на социалистическия труд".

В заключение, можем да кажем, че стоматологичната наука у нас се развивала със сравнително бързи темпове, което щяло да продължи и занапред.

Снимка: freeimages.com/Nicholas Sales