Развитие на хирургията до 1950 година

Доминирането на църквата сред обществото през Средновековието, освен че спирало всички останали сфери на живота, се е отразявало и на хирургията като базисна медицинска дисциплина. Освен това в този период е действала и забраната за провеждането на аутопсии на трупове, която е нанесла вреди не само на развитието на хирургията, но и на анатомията. Като основание за налагането на това ограничение през 1215 г. било посочено, че християнската църква намирала за "отвратително проливането на кръв".

Така оперативните манипулации били "отлъчени" от медицината и започнали да се практикуват от т.нар. бръснар-хирурзи. Тези хора имали правото да подстригват, бръснат и прилагат медицинско кръвопускане. Дори и след 300 години, известният съдебен лекар Томас Викър, автор на първия учебник "Анатомия на човешкото тяло", е членувал в сдружението на бръснар-хирурзите, а не към преподавателите в Кралския колеж по медицина.

В края на Средновековието е имало няколко университета в Италия (Падуа, Болоня), Франция (Париж), които са обучавали младите лекари. В основата на обучението им присъствали главно знанията по вътрешни болести. Хирургията била премахната от обучението, тъй като нейните лечебни похвати не отговаряли на религиозните вярвания на историческата епоха. Въпреки това, забраната да се изучава тази дисциплина не можела да заличи нейното съществуване, защото пациентите се нуждаели от помощта на хората, имащи знанието как следва да се провежда лечението на рани, счупвания, навяхвания, спиране на обилни кръвотечения и т.н. Вярно е, че тези хора не притежавали висше медицинско образование, учели се един от друг, но именно те са съумели да съхранят основите на хирургическата специалност, предавайки ги от поколение на поколение, макар и в бръснарските салони. Дори и в този труден момент за науката, хирургията продължавала да се развива. „Виновни” за това били трудовете на Хипократ, Целз и Гален.

Немалък принос за развитието на гореспоменатата медицинска дисциплина имат италианските и френските хирурзи. Италианският хирург Лука (1200) въвел в практиката нов тип лечение, което се прилагало при третирането на рани. За да понесат пациентите болката, лекарят ги карал да вдишват алкохолни пари от напоена гъба, което довеждало до загуба на съзнание и чувствителност. По същество, тези негови изследвания положили основите на анестезиологията. По-късно Бруно де Лангобуро (1250), на базата на своите дългосрочни наблюдения описал два вида зарастване на раните - първично и вторично (prima, secunda intentie). Италианските хирурзи Роджериос и Роландос пък разработили нова техника за прилагането на чревни хирургически шевове. В момента тя все още се използва.

Други известни хирурзи от XVI век са Т. Парацелз (1493-1541) и французинът A. Паре (ок. 1509 или 1510-1590 г.). Т. Парацелз е известен не само като опитен военен хирург, но също така - и като химик. Той имал значителен принос за лечението на оперативните рани, имал и огромна роля в дефинирането на естествените процеси, влияещи при лечението на заболяванията, твърдейки че "самата природа лекува раните", а основната задача на лекаря е да й помогне.

Амброаз Паре - известният военен хирург, също успешно е участвал в лечението на упорити рани, използвайки опита на Целз да спира кървенето. Той лигирал кръвоносните съдове в раната (по предложената около първи век Целз).

Лекарската практика на всички гореспоменати медици е изиграла важна роля в развитието на хирургията като научна дисциплина, съществена роля за това са имали и хирурзите-занаятчии в медицински специалисти.