Развитие на хирургията до 1950 година

Доминирането на църквата сред обществото през Средновековието, освен че спира всички останали сфери на живота, се е отразява и на хирургията като базисна медицинска дисциплина. Освен това в този период действа и забраната за провеждането на аутопсии на трупове, която нанася вреди не само на развитието на хирургията, но и на анатомията. Като основание за налагането на това ограничение през 1215 г. е посочено, че християнската църква намира за "отвратително проливането на кръв".

Така оперативните манипулации получават статут на "отлъчени" от медицината и започват да се практикуват от т.нар. бръснар-хирурзи. Тези хора имат правото да подстригват, бръснат и прилагат медицинско кръвопускане. Дори и след 300 години, известният съдебен лекар Томас Викър, автор на първия учебник "Анатомия на човешкото тяло", членува в сдружението на бръснар-хирурзите, а не към преподавателите в Кралския колеж по медицина.

В края на Средновековието има няколко университета в Италия (Падуа, Болоня) и Франция (Париж), които обучават младите лекари. В основата на обучението им присъстват главно знанията по вътрешни болести. Хирургията е премахната от обучението, тъй като нейните лечебни похвати не отговарят на религиозните вярвания на историческата епоха. Въпреки това, забраната да се изучава тази дисциплина не може да заличи нейното съществуване, защото пациентите се нуждаят от помощта на хората, имащи знанието как следва да се провежда лечението на рани, счупвания, навяхвания, спиране на обилни кръвотечения и т.н. Вярно е, че тези хора не притежават висше медицинско образование, учат се един от друг, но именно те  съумяват да съхранят основите на хирургическата специалност, предавайки ги от поколение на поколение, макар и в бръснарските салони. Дори и в този труден момент за науката, хирургията продължава да се развива. „Виновни” за това са трудовете на Хипократ, Целз и Гален.

Немалък принос за развитието на гореспоменатата медицинска дисциплина имат италианските и френските хирурзи. Италианският хирург Лука (1200) въвежда в практиката нов тип лечение, което се прилага при третирането на рани. За да понесат пациентите болката, лекарят ги кара да вдишват алкохолни пари от напоена гъба, което довежда до загуба на съзнание и чувствителност. По същество, тези негови изследвания полагат основите на анестезиологията. По-късно Бруно де Лангобуро (1250), на базата на своите дългосрочни наблюдения описва два вида зарастване на раните - първично и вторично (prima, secunda intentie). Италианските хирурзи Роджериос и Роландос пък разработват нова техника за прилагане на чревни хирургически шевове. В момента тя все още се използва.

Други известни хирурзи от XVI век са Т. Парацелз (1493-1541) и французинът A. Паре (ок. 1509 или 1510-1590 г.). Т. Парацелз е известен не само като опитен военен хирург, но също така - и като химик. Той има значителен принос за лечението на оперативните рани, има и огромна роля в дефинирането на естествените процеси, влияещи при лечението на заболяванията, твърдейки че "самата природа лекува раните", а основната задача на лекаря е да й помогне.

Амброаз Паре - известният военен хирург, също успешно участва в лечението на упорити рани, използвайки опита на Целз да спира кървенето. Той лигира кръвоносните съдове в раната (по предложената около първи век Целз).

Лекарската практика на всички гореспоменати медици изиграва важна роля в развитието на хирургията като научна дисциплина, съществена роля за това имат и хирурзите-занаятчии в медицински специалисти.