Ранен клиничен период на сърдечните трансплантации. Първа част

От 1963г.

Натрупаният опит след извършването на първата успешна сърдечна трансплантация ускорява обсъждането на възможностите за смели клинични проучвания с хора от различни изследователски екипи, готови да ги извършат. Първи успяват да се подготвят за сложната процедура учените от университета на Мисисипи. През последните месеци на 1963 г. множество медицински сестри и анестезиолози започват работа в изследователската лаборатория, за да се запознаят задълбочено с утвърдените методи и техники за извършване на кардиотрансплантация. Екипът трябва сериозно да обмисли някои етични въпроси, преди да се извърши трансплантация на човешко сърце. Те ясно обясняват на обществеността, че вероятността за успех е малка, че потенциалният донор ще умре в момента, в който потенциалният получател започне да има непреодолима нужда от сърце (освен ако животът на донора не бъде поддържан изкуствено чрез специална медицинска апаратура).

До януари 1964 г. е взето решение, че екипът няма да спре животоподдържащата система на потенциален пациент, на когото следва да се извърши трансплантация. Той би получил сърце, единствено ако потенциалният донор вследствие на някакви обстоятелства е в състояние на клинична смърт. В противен случай на реципиентът щяло да се присади сърце от шимпанзе.

През същия месец, екипът е в готовност за реакция. Появява се потенциален получател с неизлечимо сърдечно заболяване. Пациентът имал голям тромб, които засягал лавата сърдечна половина. Екипът първоначално се опитал да премахне тромба. Впоследствие обаче взема решение да се извърши трансплантация (медиците се подсигуряват), в случай че сърцето не издържи процедурата по премахване тромба. За този конкретен пациент трансплантацията не била задължителна, но лекарите смятали, че това би бил добър начин да се спаси живота му.

На 23 януари реципиентът бил на прага на смъртта. Не се намерил донор, които да отговаря на условията, така медиците решили да извършат процедурата със сърце на шимпанзе. Органът е поддържан жив чрез механична коронарна перфузия, а част от работата по операцията се сметнала за успешна, когато алографтът започнал да извършва непрекъснати съкращения. Радостта от тази малка победа била попарена скоро след това, защото по време на процедурата екипът осъзнал, че сърцето от шимпанзе няма как да се свърже големите човешки кръвоносни съдове. Допълнителната подкрепа, нужна за поддържане на кръвообращението била преустановена, а пациентът загинал час след спирането на кардиопулмоналния байпас.
Въпреки печалния край, положителното за науката е натрупването на по-голям опит и осъзнаването на извлечените изводи и поуки. Неуспешният опит продължил да подхранва интереса към трансплантирането на сърца, а представата за това как да се подобрят теоретично методите и цялостната концепция за тази процедура се "надграждат" в продължение на няколко години.

На 3 декември 1967 г., д-р Кристиан Бърнард изненадва света, когато той и екипът му трансплантират донорско сърце на 54-годишен пациент в болница "Groote Schuur Hospital" в Кейп Таун (Южна Африка). Донорът (млада жена) е с множество травми на мозъка, несъвместими с живота. Когато тя е обявена за мъртва, сърцето й било съхранено чрез техника техниката Шъмуей. Извършвало му се механична перфузия при 10° C, докато реципиентът се подготвял за процедурата. Бърнард използва комбинация от местно облъчване, азатиоприн, преднизон и актиномицин С, за да се предотврати евентуално отхвърляне. Той направил всичко възможно да запази пациента в стерилна среда. Независимо от това, пациентът е починал от пневмония на 18-ия следоперативен ден. Три дни след като Барнард извършва първата трансплантация на човешко сърце, процедурата е повторена в Медицинския център на Маймонид в Бруклин, Ню Йорк.

Статията е част от историята на:

• История на първата сърдечна трансплантация