Ранен клиничен период на сърдечните трансплантации

От 1963г.

Натрупаният опит след извършването на първата успешна сърдечна трансплантация ускорява обсъждането на възможностите за смели клинични проучвания с хора от различни изследователски екипи, готови да ги извършат. Първи успяват да се подготвят за сложната процедура учените от университета на Мисисипи. През последните месеци на 1963 г. множество медицински сестри и анестезиолози започват работа в изследователската лаборатория, за да се запознаят задълбочено с утвърдените методи и техники за извършване на кардиотрансплантация. Екипът трябва сериозно да обмисли някои етични въпроси, преди да се извърши трансплантация на човешко сърце. Те ясно обясняват на обществеността, че вероятността за успех е малка, че потенциалният донор ще умре в момента, в който потенциалният получател започне да има непреодолима нужда от сърце (освен ако животът на донора не бъде поддържан изкуствено чрез специална медицинска апаратура).

До януари 1964 г. е взето решение, че екипът няма да спре животоподдържащата система на потенциален пациент, на когото следва да се извърши трансплантация. Той би получил сърце, единствено ако потенциалният донор вследствие на някакви обстоятелства е в състояние на клинична смърт. В противен случай на реципиентът щяло да се присади сърце от шимпанзе.

През същия месец, екипът е в готовност за реакция. Появява се потенциален получател с неизлечимо сърдечно заболяване. Пациентът имал голям тромб, които засягал лавата сърдечна половина. Екипът първоначално се опитал да премахне тромба. Впоследствие обаче взема решение да се извърши трансплантация (медиците се подсигуряват), в случай че сърцето не издържи процедурата по премахване тромба. За този конкретен пациент трансплантацията не била задължителна, но лекарите смятали, че това би бил добър начин да се спаси живота му.

На 23 януари реципиентът бил на прага на смъртта. Не се намерил донор, които да отговаря на условията, така медиците решили да извършат процедурата със сърце на шимпанзе. Органът е поддържан жив чрез механична коронарна перфузия, а част от работата по операцията се сметнала за успешна, когато алографтът започнал да извършва непрекъснати съкращения. Радостта от тази малка победа била попарена скоро след това, защото по време на процедурата екипът осъзнал, че сърцето от шимпанзе няма как да се свърже големите човешки кръвоносни съдове. Допълнителната подкрепа, нужна за поддържане на кръвообращението била преустановена, а пациентът загинал час след спирането на кардиопулмоналния байпас.
Въпреки печалния край, положителното за науката е натрупването на по-голям опит и осъзнаването на извлечените изводи и поуки. Неуспешният опит продължил да подхранва интереса към трансплантирането на сърца, а представата за това как да се подобрят теоретично методите и цялостната концепция за тази процедура се "надграждат" в продължение на няколко години.

На 3 декември 1967 г., д-р Кристиан Бърнард изненадва света, когато той и екипът му трансплантират донорско сърце на 54-годишен пациент в болница "Groote Schuur Hospital" в Кейп Таун (Южна Африка). Донорът (млада жена) е с множество травми на мозъка, несъвместими с живота. Когато тя е обявена за мъртва, сърцето й било съхранено чрез техника техниката Шъмуей. Извършвало му се механична перфузия при 10° C, докато реципиентът се подготвял за процедурата. Бърнард използва комбинация от местно облъчване, азатиоприн, преднизон и актиномицин С, за да се предотврати евентуално отхвърляне. Той направил всичко възможно да запази пациента в стерилна среда. Независимо от това, пациентът е починал от пневмония на 18-ия следоперативен ден. Три дни след като Барнард извършва първата трансплантация на човешко сърце, процедурата е повторена в Медицинския център на Маймонид в Бруклин, Ню Йорк.

Веднага след извършването на първата сърдечна операция на 3 декември 1967 г в Южна Африка процедурата е повторена в медицинския център на Маймонид в Бруклин, Ню Йорк. Д-р Адриан Кантровиц е ръководител на екипа, присъствал по време на извършването на първата трансплантация в Кейптаун, Южна Африка. Братът на хирурга е талантлив инженер. Заедно те разработват и първата успешна за клинична употреба вътреаортна балонна помпа. Кантровиц и неговият екип натрупват значителен опит в лабораторията по сърдечни трансплантации. Медикът мисли, че извършването на сърдечна трансплантация на кученца в лабораторията е по-успешно поради по-младата имунна система, която би атакувала почти веднага алографта. Ако тези разсъждения се приложат за човешките същества, следва детските трансплантации да бъдат по-успешни. Бебетата, родени с малформации, несъвместими с живота биха могли да бъдат донори.

Месец по-късно Шъмуей също извършват успешна трансплантация, успявайки да се справят с доста сериозен проблем в операционната зала. Сърцето на донора е много по-малко от това на реципиента; следователно, хирурзите трябва да свържат съдовете по специфичен начин, за да спасят пациента. Той се лекувал предоперативно с азатиоприн, метилпреднизолон, преднизон, азатиоприн и метилпреднизолон. Трябвало да се поддържа лечение с тях и след операцията. Но не тъканното отхвърляне е източникът на проблеми при този пациент. Олигурията е състоянието, което го е измъчвало през целия постоперативен период. Този проблем наложил и извършването на 2 лапаротомии, като при втората манипулация пациентът направил сепсис и починал на 15-ия следоперативен ден.

Друг тип ранно клинично проучване е проведено от Куули в медицинския университет "Baylor University College". Благодарение на неговия труд преживяемостта на трансплантираните пациенти се увеличила 2 пъти в сравнение с предишни проучвания. В началото на май 1968 г. Кули и неговият екип извършва 10 сърдечни трансплантации на хора, една "сърце-бял дроб", дори трансплантира на пациент ксенографт от овца. Групата на Кули съобщава, че 7 от получателите на човешко сърце са живели 4,5 месеца след трансплантацията, което е немалко постижение.

Статията е част от историята на:

• История на първата сърдечна трансплантация