Сагата от 1936 г., или как един въпрос води до внедряването на радиоактивния йод в лечението на хипертиреоидизма

От 1936г.

Историята, разказваща за лечението на щитовидната жлеза с радиоактивен йод определено може да се определи като колоритна. Няма съмнение, че този радиоактивен елемент променя начина, по който се третират пациентите и се диагностицират болестите. Нещо повече, дългата му история е изпълнена с битки в лабораториите, университетите, престижните медицински списания и дори със събитията от Втората световна война.

Нека се върнем малко по-назад във времето - през ноември 1936 г., когато Сол Херц, директор (от 1931 до 1934 г.) на клиниката за третиране на щитовидната жлеза ("Thyroid Clinic", която е част от Масачузетската болница в Бостън - "Massachusetts General Hospital"), провежда работна среща в медицинското училище в Харвард. Той слуша изказването на президента на Технологичния институт в Масачузетс ("Massachusetts Institute of Technology") Карл Комптън. Двамата обсъждат темата какво може да направи физиката, за да улесни работата на биологията и медицината. Херц, който изследва ефекта, оказван от йода върху щитовидната жлеза, спонтанно запитва Комптън дали елементът може да бъде "създаден", така че да стане радиоактивен. Целта му е да използва този радиоактивен йод за лечението на хипертиреоидизъм. Според него, на теория, това е напълно възможно. Комптън му отговаря около месец по-късно с писмо, в което твърди, че йодът наистина би могъл "да стане" радиоактивен.

За да може идеята да се реализира, ще са нужни обединените усилия на лекари и физици. Така Херц и неговият началник (и директор на болницата в Масачузетс) Дж. Хауърд Мейнс, се обединяват с физиците Роби Евънс и Артър Робъртс от Технологичния институт в Масачузетс. През 1938 г. Херц и Робъртс стартират провеждането на проучвания с радиоактивния йод 128 (I-128) с опитни зайци. Те показват, че щитовидните жлези на пухкавите гризачи бързо поемат I-128. На практика – това е първото радиоизотопно изследване в медицинската история. Въпреки успеха, Кларк Т. Сейуин и Дейвид В. Бейкър озаглавяват статията си: "Радиойод и лечението на хипертиреоидизма: ранната история". Тя е публикувана в списание "Thyroid" през 1997 г. За съжаление, няма особено голяма надежда I-128 да може да се ползва в практиката като надежден метод за лечение на хипертиреоидизъм. Елементът има само 25-минутен период от време за полуразпад.

По това време в "Калифорнийският университет, Бъркли", Джоузеф Хамилтън и Майо Солей, също провеждат опитни изследвания със зайци, третирани с радиойод (групите в Бостън и Бъркли си съдействат и споделят помежду си направените по опитен път констатации). Както стана ясно, двете групи съумяват да създадат радиоактивния I-130, а след това и I-131, използвайки циклотрон (цикличен ускорител на частици, в който те се движат в постоянно хомогенно магнитно поле, а за ускорението им се прилага високочестотно електрично поле с постоянна честота). Новите елементи са дело на Глен Сийборг и Джак Ливингуд, те работят по молба на Хамилтън. Новооткритите йодни изотопи са с период на полуразпад, съответно, по 12 часа и 8 дни. През 1940 г. групата на Бъркли потвърждава, че човешката щитовидна жлеза също може да поема радиоактивен йод, а през следващата година групата на Бостън (със своя съвсем нов циклотрон) успява да създаде нови радиоактивни йодни изотопи, използвайки смес от I-130 и I -131 за третирането на пациенти с хипертиреоидизъм. Херц прилага този новаторски терапевтичен метод на пациент на болница "Massachusetts General Hospital" през януари 1941 г. Тази паметна дата бележи 75-годишнината от използването за пръв път на радиоактивен елемент за лечение на пациент. Тя може да се приеме и като рождението на ядрената медицина.

Историята се усложнява

Радиоактивният йод, разбира се, е считан за едно от най-големите медицински достижения на ХХ век. Използва се не само за лечението на хипертиреоидизъм (наричан още болест на Грейвс или Базедова болест, вследствие на хиперфункция на щитовидната жлеза), но и за рака на щитовидната жлеза.

Освен това, радиоактивният йод се оказва полезен диагностичен инструмент за сканирането и оценяването на функцията на щитовидната жлеза. Той може да "каже" на лекарите колко добре работи жлезата, може и да им "покаже" повече за анатомията и структурата й, както и дали по нея има видими възлести структури. Радиойодът се ползва от химиците и при разработване на различни радиоимунологични изследвания.

Стотици хиляди пациенти с рак на щитовидната жлеза са лекувани чрез терапията на Херц. Професор Сара Розентал, която е специалист по биоетика в Университета в Кентъки е забележителна дама. Тя е основателка е на блога "endocrineethicsblog.org" и е една от смелите американки, преборили се с рака на щитовидната жлеза. Професор Розентал казва, че оригиналното проучване на Херц (относно употребата на радиойода) е довело до появата на терапия с добра поносимост от пациентите, която може да се приеме като едно от малкото уникални системни лечения на рака на щитовидната жлеза.

Нека отново разгледаме фактите – откритието на радиоактивните изотопи на йода и последвалите терапии с тях - са своеобразни "следствия" от въпроса на Херц, зададен преди 81 години на Комптън.  Макар че медицината успява да намери решение, помогнало на хиляди пациенти, страдащи от заболявания на щитовидната жлеза, цялата история може да се определи като всичко друго, но не и безпроблемна. Нещо повече – обстоятелствата довеждат до отпадането на двама от главните участници.

От лабораториите до бойното поле

До края на 1941 г. Херц успява да усъвършенства изследванията си. Той прилага I-130 на свои пациенти в болница "Massachusetts General Hospital". Медикът третира болни от хипертиреоидизъм, а с течение на времето се събират близо 30 човека. Междувременно, Хитлер напредва бавно, но сигурно към Европа. Този факт кара д-р Херц да се присъедини към Военноморския флот, а през 1943 г. бива изпратен на фронта, за да изпълни дълга си на американец и да участва в сраженията от Втората световна война.

Преди войната д-р Херц работи с лекар, на име Ърл М. Чапман, който допреди военните събития има частна практика, от която се възползват най-често богатите пациенти, жители на престижния Бийкън Хил. Въпреки това, той все пак успява да провежда клинични изследвания и да работи на непълно работно време в "Massachusetts General Hospital". Доктор Чапман не отговаря на изискванията за военна служба поради наранявания, които е претърпял в гимназията, така че преди Херц да замине, за да изпълни военния си дълг, той моли Чапман да продължи изследването му с радиойод.

Изглежда, техният спор произтича и от несъгласието им относно правилния курс на лечението с радиойоод. Херц използва по-ниски дози и ги проследява със стабилен йод, докато Чапман е по-агресивен в подхода си, използвайки по-високи дози нестабилен йод. Сейуин и Бейкър също пишат, че медиците имат несъгласие по въпроса "кой е ръководител", а това ще "доведе до тяхното окончателно скарване".

Точно тук картината става нелицеприятна. Чапман пръв пише своята научна статия.  Изпраща я до списанието на "Американската медицинска асоциация" („Journal of the American Medical Association” - JAMA), за да бъде публикувана. Но тя е прекалено дълга и бива върната за редакция и съкращаване. Херц впряга усилията си да завърши и своя труд.

"Въпреки че редакторът на "JAMA" е озадачен от наличието на две статии по една и съща тема (и то – от една и съща институция), пишат Сауин и Бекер, "и двете публикации се появяват в броя на "JAMA" от 11 май 1946 г. Анонсира се, че новата терапия е ефективна при лечение на хипертиреоидизъм".

Това е приказка, която, за съжаление, не е толкова необичайна в медицината. "Трудът на Херц и Чапман е "архетип" на медицинската история, който е далеч не е прецедент", казва Розентал.

"Човекът винаги има голямо его", казва Вартфоски. "Той винаги ще иска да изпревари, да публикува първи, да получи признание за труда си и достиженията си. И, ако той, съревновавайки се с друг, успее да го изпревари, то той ще го направи и то с голямо удоволствие".

Вартофски, който преди това е и главен редактор на вестник "Клинична ендокринология и метаболизъм", разказва как по време на работата си в медицинското издание, получава двете статии на една и съща тема (почти по едно и също време). Първата преминава бързо през процеса на редакция и се готви за публикуване, докато втората (макар и подадена по-рано) изисква повече работа. Авторът на втората се разгневява, оттегля труда си и го изпраща и до друго списание, което ще му отнеме по-малко време, за да го отпечата. Така че, на практика, статията излиза на първо място и сега, когато се споменава темата във двете списания, той цитира работата си, демонстрирайки че тя е публикувана първа.

Да, ситуацията е неприятна, но определено не е прецедент. За тази история е в сила и английската поговорка, че: "Нищо чудесно никога не идва лесно". Независимо от егото, аргументите, предполагаемите заблуди и предателства, дори Хитлер и Втората световна война, радиоактивният йод все пак си превръща в златен стандарт що се касае за диагностицирането и лечението на болестите на щитовидната жлеза. Радиоактивните изотопи на елемента спасяват много хора и подобряват качеството на живота на още повече. А всичко това дължим на един въпрос, зададен преди 81 години от млад лекар.

По статията работи: Виктория Милова