Сайлъс Мичъл – медикът, който доказва, че болката във фантомните крайници, е реална

От 1866г.

През месец юли 1866 г. във вестник "Atlantic Monthly" се появява кратка история, наречена "Делото на Джордж Дъдлоу". Днес тя е запомнена като ярко ранно описание на болката във "фантомните крайници". Според статията разказвачът Дъдлоу е изгубил двете си ръце и двата крака по време Гражданската война. Дори след зарастването на раните от ампутациите човекът изпитва изгаряща болка в изчезналите крайници, която не може да бъде успокоена.  

"Започнах да страдам от най-острата болка, която може де си представите. Усещането беше най-силно в лявата ми ръка, особено в областта на малкия пръст. Идеята и болката бяха така реални и съвършени, че на моменти не можех да повярвам, че крайниците ми действително не са по местата си", разказва Дъдлоу. "Често, през нощите се опитвах слепешком с едната си ампутирана ръка да хвана другата."

Въпреки че американците са чели много истории за войната (още от първите изстрели във Форт Сумтър през 1861 г.), случаят "Джордж Дъдлоу" привлича общественото внимание към осакатените тела и умове, с които оцелелите ветерани се прибират по домовете си. Много читатели считат разказа на Дъдлоу за военен мемоар. Направени са и немалко дарения на Армейската болница за третиране на травми и заболявания на нервната система ("Army Hospital for Injuries and Diseases of the Nervous System", известна и като "Stump Hospital"), откъдето започва историята на Джордж. Някои хора посещават болницата, надявайки се да се срещнат лично с Дъдлоу. Те са разочаровани, когато началникът ги информира, че такъв човек не съществува. Авторът на произведението ще остане анонимен в продължение на десетилетия.

Цифрите сочат неопровержимо, че Гражданската война е равносилна на медицинска катастрофа. Стотици хиляди умират от рани, инфекция и заразни болести, които лекарите нямат власт да спрат. Появяват се и нови куршуми и амуниции, позволяващи по-точна стрелба от по-дълги разстояния. Това е благодат за генералите и проклятие за обикновените войници и хирурзи. Конусовидните куршуми и тези със скосени върхове се завъртат по време на полет, а след това - се сплескват при удар, раздробявайки костите и разкъсвайки плътта. В повечето случаи е безнадеждно за медиците да се опитат да спасят пострадалите при сраженията крайници, особено по време на битки, които все още бушуват наоколо.

Хирурзите се адаптират по единствения възможен начин към ужасната ситуация -  усъвършенстват изкуството на бързите ампутации. Днес премахването на крайник за по-малко от три минути звучи като най-висша форма на варварство, но преди време скоростта е единственото оръжие на тези лекари, борещи се с кръвозагубата, болката и евентуалната инфекция. Историците смятат, че хирурзите са премахнали около 30 000 крайници до момента на прекратяването на бойните действия.

Един от тези хирурзи, Сайлас Уиър Мичъл, е привлечен от любопитен случай на нервно нараняване, който е заклеймен от колегите му като безнадежден и невъзможен за лечение. Когато специалното му болнично отделение във Филаделфия се запълва до краен предел, Армейският медицински отдел създава специална болница за лечение на нервните заболявания. Войниците се стичат до лечебното заведение "Търнър Лейн", търсейки облекчение от болката, която продължава, дори след като раните от ампутираните им крайници се излекуват. Мичъл описва един пациент, който е толкова "нервен и истеричен" от увреждането на нервите му, че семейството му: "предполага, че той е частично луд".

"Делото на Джордж Дъдлоу" е основано на практическия медицински опит на д-р Мичъл в "Търнър Лейн". Творбата отразява случаите на безброй войници, които описват едно и също усещане - чувството, че липсващата ръка или крак все още е там. Понякога това е безобидно, но понякога усещането е мъчително. След анонимното публикуване на историята на Дъдлоу, д-р Мичъл превръща своя клиничен материал в статии, предназначени за медицински списания и книги.

Той изгражда отличната си медицинска кариера, спечелвайки си прозвището "Баща на съвременната американска неврология". Неговата любима тема, логично, е призрачната болка в ампутираните крайници вследствие на Гражданската война.

Мичъл не е откривател на феномена, наречен "фантомен крайник". Това е направено в предишните векове, а хирурзите смятат явлението за "почти невероятно". Тогава, както и сега, лекарите често пъти биха игнорирали пациентите, чиито оплаквания - нямат видими физически причини. Все пак, как би могъл човек да има тежки спазми в крак, който не съществува? Лекарите са обучени да търсят обективни доказателства, а когато такива няма, те започват да подозират пациентите си в лъжа. "Симулирането" на болест, за да се избегне военната служба, е "коронният" номер на някои пациенти на д-р Мичъл, но той вярва, че повечето от постъпилите в "Търнърс Лейн" не се преструват. И все пак, възможността да съществува "болка без поражение" оспорва основните канони на научната медицина по онова време.

Гражданските военни ветерани, разбира се, са добре запознати със Синдрома на фантомните крайници, и то много преди Мичъл да въведе термина през 1871 г. Той е повсеместен сред хората с ампутирани крайници, въпреки че понякога те не искат да говорят за това поради лекарския скептицизъм.

Историкът Даниел Голдбърг разкрива тези чувства на ветераните в записите на Мичъл. Разбира се - обяснява Хенри С. Хайдекопър - както и при всички останали, които са загубили крайници на фронта, дори ампутираните пръсти се чувстват ясно, а фантомната болка често се появява в различни части.

Хенри А. Кирчер от Белвил, щата Илинойс, също приема, разбира и описва болката: "Разбира се, че боли", казва той. Мичъл продължава работата си с тези пациенти до началото на 90-те години на 20-ти век, търсейки подробна информация за текущите им симптоми. Един човек, живеещ в Кентъки, описва непрекъснатото усещане за парене в ампутираните си крака. Въпреки всичко, той не смее да изгуби излишни пари, за да се срещне с местния лекар. Той е готов да се прегледа, само ако известният С. Уиър Мичъл му изпрати отговор на неговото писмо, в което се потвърждава, че болката му е реална.

Пациентът на Мичъл - Хенри С. Хуидекопър - губи дясната си ръка в битката при Гетисбърг, а болката му често започва, докато той мечтае. "Пишех често в сънищата си", каза той през 1906 г., повече от четири десетилетия след ампутирането на ръката ми. Опитвам се все още да използвам сухожилията, които ще държат и направляват писалката". Ръката за писане, привидно възстановена, отказва да му сътрудничи. Вместо това, сухожилията парят и болят, "събуждайки ме и от най-дълбокия сън с нетърпима болка".

Освен с борбата по откриването на лечение за тяхните оплаквания, ветераните трябва да се приспособят към уврежданията, които подкопават самооценката и възприятието им за себе си. Лирическият герой "Дъдлоу", на когото липсват всичките четири крайника, се чувства "по-малко осъзнат спрямо самия мен, спрямо собственото ми съществуване... Чувствах непрекъсната потребност да питам някого дали аз наистина съм Джордж Дъдлоу, или не."

Това е и мястото, където историята му претърпява неочакван обрат. Негов приятел го убеждава да присъства на духовен сеанс, където медиум призова духовете на неговите ампутирани крака – на практика това са фантомните му крайници. За кратко (може би в състояние на хипноза) той "върви" на материализираните си крака, преди да се завърне отново в пълно съзнание на земята. Тази странна среща дава на Дъдлоу надежда, че след смъртта си той отново ще бъде единно цяло.

Мичъл може и да счита сеанса и спиритуализма за най-висше ниво на сатирата - за него това е нищо повече от движение, обвинявано от хората, извършващи експлоатация на семействата, засегнати от скръбта по близките им след Гражданската война. Но това е и своеобразно признание на медицинската безпомощност. Обръщането на Дъдлоу към спиритизма подсказва и силата на емоционалната нужда, с която Мичъл и неговите колеги медици нямат власт да се справят – това е нуждата пациентите им да се почувстват "цели" след травматична загуба.

В цялата опустошена от войната страна, истории за липсващи крайници се появяват отново и отново в литературата. В "Hospital Sketches" от 1863 г. на Луиза Май Олкот (част от мемоарите й – "Civil War Memoirs of Louisa May Alcot"), ранен войник предполага и се надява, че: "кракът ми ще трябва да извърви пътя от Фредериксбърг, а ръката ми оттук ще срещне отново тялото ми, където и да е то". Това въображаемо "събиране" е добра метафора на Олкот за състоянието на разделената нация.

Макар че д-р Мичъл има успешна кариера на невролог, а той помага на много пациентите си в болница "Търнър Лейн", неговите опити за лечение на фантомна болка в ампутираните крайници (те включват електрическа стимулация и други), рядко са ефективни. Като лекар той се надява да намери причина за физическото увреждане, която да е материална и да подлежи на лечение, а дотогава пациентите му трябва да намерят начин да живеят смислен живот, затворени в телата и умовете си.

По статията работи: Виктория Милова