Самуил Рефетов – прогоненият български медик, номиниран за Нобелова награда за медицина

От 1989г.

Доктор Самуил Рефетов е роден през 1937 г. в Русе. Той е световноизвестен ендокринолог и генетик и работи в САЩ. Сънародникът ни идентифицира заболяване, което е наречено в негова чест - „Синдром на Рефетов“. То е свързано с мутация на рецепторите, разпознаващи щитовидните хормони.

Доктор Рефетов започва образованието си във френското католическо училище "Нотър Дам дьо Сион" в родния си град Русе, а след това се обучава във френски лицей в белгийския град Антверпен, учи биохимия в Монреал, Канада. Медицина Самуил Рефетов завършва в Медицинския факултет на университета "McGill". През 1969 г. започва работа в Чикагския университет, където е професор по медицина и водещ специалист по ендокринология и генетика в университетската болница. Автор е на над 500 научни труда. В България се завръща за първи път 49 години след емиграцията си на Запад.

Лекарят разказва: "Не знам дали съм космополит, животът ми е повече в Чикаго, там съм от близо половин век. Но, разбира се, се чувствам от България и когато хората ме питат откъде съм и кой съм, казвам, че съм българин. Да имаш корен, е като любовта, не може да го обясните".

Винаги, когато има възможност, медикът посещава България. Щастлив е, че в края на краищата получава национално гражданство. Задействал е и процедура, за да могат и неговите деца да се наричат българи и по документи.

Нека се върнем малко по-назад във времето, когато медикът е дете. За съжаление страната ни влиза във война (през 1944 г.), а детството му свършва изведнъж. За разлика от много други семейства, Рефетови не гладуват. Бащата на Самуил е чиновник, а по-късно и директор на Френско-белгийската банка в Русе. Семейството има възможност да плаща високите такси във френското католическо училище.

В сградата му към днешна дата се намира Гимназията по икономика, кръстена на Нобеловият лауреат (отново от Русе) Елиас Канети. Майката на Самуил е родена в бедно пловдивско семейство. Тя напуска гимназията, за да работи като шивачка. Шие добре и е търсена от богатите семейства. Така се запознава с баща му.

Истинските трудности за семейството на медика идват след войната. Банката, част от екипа на която е бащата на Самуил, затваря врати. Той стартира частна търговия, която се оказва успешна. Наблюдателни "другари" обвиняват г-н Рефетов, че трупа богатство за сметка на "пролетариата". По това време в страната ни това си е рецепта за масови репресии срещу неудобните за партията хора, набедени за незаконно богати. Следва конфискация на имуществото на семейството и изселване. "Хората изчезваха и повече не се връщаха в домовете си", спомня си професорът.

Семейство Рефетови решава да избяга от България и през 1949 г. емигрира първоначално в Израел, после в Белгия. Именно през тази година 32 000 евреи напускат страната. Повечето от тях се установяват в новосъздадената държава.

В Белгия семейството прекарва 5 пет години. Самуил завършва френски лицей в Антверпен. След това се преселват в Канада и там остават девет години. Фамилия Рефетови кандидатства за канадско гражданство, но изискват от тях да се откажат от българското. Самуил не се съгласява. По-късно лекарят получава от българското консулство писмо, с което го викат да положи военната си служба (заплашен е с глоба и затвор). Майката съветва Самуил да не се връща в България. Скоро след това получава още едно писмо, в което е осъден на две години затвор.

В Канада Самуил следва биология в Университета в Монреал, а по-късно - медицина в университета "Макгийл". Това е най-престижното висше училище в Страната на кленовия лист. В него има 6 болници, 73 научноизследователски института и 17 библиотеки.

Към лекарската професия е насочен от един от най-великите мъже на нашето време - германския лекар, философ, теолог, пианист и мисионер в Африка Алберт Швайцер (1875-1965). По-късно той става Нобелов лауреат за мир. Край него младият Рефетов бива запленен от тропическата медицина. Лекарят заминава за джунглите на Амазонка, за да изучава тропическите заболявания. После се записва в Училището за тропически болести в Лондон. Пет месеца преди старта на обучението от канадското правителство спират стипендията му. Вземат решение, че не е нужно страната да влага средства за студенти и да ги обучава, след като в нея няма такъв здравен проблем. Така нещата приключват, а родителите на Самуил са безкрайно доволни, че синът им няма да ходи в Африка.

Следващите години той практикува в известни болници, изследователски лаборатории и университети в Монреал, Лос Анджелис, Масачузетския технологичен институт, Кеймбриджския и Харвардския университети, за да стане директор на Лабораторията по тиреоидни изследвания и ендокринната лаборатория на Чикагския университет.

Ключов за работата му е престоят му в Лос Анджелис. По време на рутинен работен ден в интензивното отделение на болницата докарват глухонямо момиче от мексикански произход, пострадало при катастрофа с камион. Лекарите назначават пълни изследвания, но стигат до извода, че нещо не е наред с щитовидната жлеза на пациентката.

Тогава един от тях си спомня, че д-р Рефетов (от същата болница) има по-задълбочени познания относно щитовидната жлеза, тъй като сериозно се занимава с ендокринология покрай шефа си, който е уважаван специалист в областта. Освен това той говори отлично испански език и може да комуникира с майката на девойката. Диагнозата се оказва предизвикателство. Резултатите от изследванията показват, че един от хормоните, отделяни от жлезата, не действа на тъканите. Правят изследвания и на двамата й братя. Оказва се, че те имат същите симптоми. От една страна, им липсва щитовиден хормон, от друга излиза, че го притежават в излишък.

От Лос Анджелис д-р Рефетов заминава за Харвард, за да разкаже за случая на световноизвестния учен по проблемите на щитовидната жлеза проф. Леели де Грут. Той връща българския си колега обратно в Града на ангелите, за да направи на пациентката кинетичен анализ с радиоактивен йод. Провеждат се дългогодишни изследвания на над 2 000 пациенти, страдащи от непознатата болест на щитовидната жлеза, които получават радиоактивен йод. Пациентите обаче живеят в един от най-рисковите квартали на гетото на градчето Уотс. Когато д-р Рефетов пристига, там вече са избухнали размирици, придружени от стрелба. Правителството на САЩ изпраща Националната гвардия да въдвори ред. За да може да си върши работата, докторът се движи с въоръжена охрана от шестима войници.

Лекарят преглежда още веднъж резултатите от изследванията и стига до заключението, че освен хормона трябва да има и друг фактор, осигуряващ въздействието му върху организма на пациентите. Следователно е нужен рецептор, за да може хормонът да влияе върху тъканите, иначе няма как да се получи. За съжаление, на медика са нужни още близо двайсет години, докато благодарение на напредъка в генетиката, разнищи загадката. Едва през 1989 г. случаят е решен.

И така, тироидната жлеза функционира посредством рецептори, за да може да произвежда качествено хормони. За да ви илюстрираме процеса, ще ви предложим познатия в биологията пример с ключа (хормонът) и ключалката (рецепторът). За да се предприеме действие и да се отдели хормон, ключът трябва да отключи ключалката. При хората с проблеми в рецепторите има дефект – те не действат или функционират едва-едва. За щастие, природата се е застраховала по своеобразен начин по този проблем и като компенсация жлезата синтезира повече хормони. Ако кръвта на пациентите се изследва, медикът би могъл лесно да се подведе, че случаят касае базедова болест, но всъщност това не е така. При изследванията реално се установява свръхпродукцията на хормона. Лекарят, логично, назначава лекарствена терапия за редуцирането му, а това задълбочава състоянието. Такава е реалността допреди 40 години, когато професор Самуил Рефетов достига до извода, че не ключът е проблемен. Нередност има в ключалката. "Когато ключалката не работи, а ключът е наред, си казваш: "Добре, ще направя нов ключ за тази повредена ключалка. По тази причина от фармацията се изисква да се създаде нов специален медикамент за заболелите пациенти. Ако имаме 20 болни в света и ни трябват 5 млрд. да се произведе медикамент, а има 200 различни мутации, то ще трябват и 200 различни медикамента, а това не е възможно. Работя за тази болест да се предвиди нова ключалка, а това се прави чрез генна терапия", обяснява професорът.

По света 1 на 25 000 малчугани се ражда с проблеми на щитовидната жлеза. При 20% от тях не е констатирана причина за болестта. Просто хормонът липсва, а никой няма представа защо това е така. Поради тази причина на Стария континент на новородените се правятт скринингови изследвания. Освен това дефицитът на микроелемента йод е огромен проблем. Той е от ключова важност за производството на хормона на щитовидната жлеза. За съжаление около 300 милиона души обитават области, в които йодът е дефицитен, а по тази причина те живеят с различно изразена степен на недостиг на хормона. По-сериозната липса на йод би могла да доведе до заболяването кретенизъм.

Професор Рефетов посвещава кариерата си на решаването на този казус, а научните му трудове допринасят в огромна степен за развитието на генетиката. Той разказва "Когато преди 40 години започнах с генетика, ако тогава някой ме попиташе с какво се занимавам и аз му отговорех: "Генетика", той щеше да ме попита какво е това - спомня си професорът. "Сега вече всички знаят."

Самуил Рефетов е попитан в кабинета си в Чикагския университет как се създава световната наука. Той отговаря: „За това човек трябва да има знание, база, постоянство, наблюдателност и способност за анализ на клиничните случаи и на лабораторните резултати. На второ място идва подходящата научна среда, възможността за развитие и финансиране на хората с високи професионални и морални качества, които имат капацитета да реализират действителни иновативни проекти. Освен това я има и случайността, късметът. Да те удари ябълката по главата е метафора, а и изглежда Нютон никога не е спал под ябълково дърво" – шегува се той. С малко тъга продължава: "Аз съм голям песимист, имам склонността да гледам нещо от по-лошата страна. Но един момент на песимизъм е важен за изследванията, защото не вярваш от първия път".

Медикът обяснява, че в работата на учените има немалък риск да се полага труд, без той да доведе до откритие. Когато те експериментират, резултатите невинаги са точно онези, които се очакват. Според професора именно там е заложено очарованието на науката. „Има и друг проблем - младите хора не искат да рискуват в академичната наука и вместо това отиват в индустрията, където дават 4-5 пъти по-големи заплати. За новото поколение материалното е важно“, твърди д-р Рефетов.

Приносът на сънародника ни не се изчерпва единствено с откриването на синдрома. Той е създател на повече от 500 научни труда. Удостоен е с научната степен Доктор хонорис кауза на Университета в Каляри, Италия и Свободния университет в Брюксел. Присъдени са му 29 почетни награди от медицински научни институции и асоциации, общественото здраве, биохимията и медицинската физика. Сред най-престижните му отличия е призът "Фред Кондрак Кох", връчен му от Американската ендокринна организация през 2012 г. за цялостен принос в областта на ендокринологията.

Професор Рефетов членува в 15 професионални организации и асоциации, в издателските бордове на 10 списания (сред тях е и списание "Българска медицина"). През 1969 г. лекарят преподава в Университета в Чикаго. Той подготвя и изнася лекции в университети в Италия, Белгия, Япония, Англия, Канада, Еквадор. Именно по това време професорът от Чикагския университет получава номинация за Нобелова награда за медицина (в чест на огромния му принос в областта на молекулярната генетика). 

Повече от 110 години след изпълнението на волята на шведския индустриалец и изобретател Алфред Нобел, лауреатите в областта на медицината са стотици, а отличените дами – десетки. И още един факт: списъците с номинираните учени се пазят в тайна за 50 години. В тях попада и името на Зигмунд Фройд, номиниран 32 пъти за престижната награда. Освен като гаранция за световна слава, Нобеловата награда има и финансово измерение. За категорията медицина и физиология е отделена сумата от 8 милиона шведски крони. В Русе през 2014 г. професор Рефетов казва: "Не е важна Нобеловата награда, а признанието на колегите и сънародниците ми".

Лекарят се завръща в страната ни едва през 1998-а. Това са 49 години след емиграцията на семейство Рефетови в Белгия. Сред причините да не се прибере толкова дълго време е заплахата за затвор. Медикът е осъден задочно заради отказа си да се върне от Канада, за да отбие военната си служба. След падането на комунизма през 1989 г. тази опасност вече не съществува, но пък майка му е категорично против – тя все още се страхува за сина си. Едва след 1998 г. (след кончината й), проф. Рефетов и семейството му се връщат в България. По негово мнение българските му колеги имат отлично образование и познания, но вследствие на ниските заплати и липсата на нужната материална и техническа база, българските медици са принудени да търсят късмета си в чужбина. Там те са наемани веднага, а и са ценени и уважавани, защото са способни. В Русе професорът е удостоен с титлата Доктор хонорис кауза на Русенския университет, присъдено му е званието "Почетен гражданин на Русе". Това е най-високата академична почетна титла, дадена му в знак на признание за фундаменталните му медицински достижения в ендокринологията, педиатрията и молекулярната генетика. Освен че владее отлично родния си език, лекарят говори свободно английски, испански, френски и италиански.

Всички, които познават професор Самуил Рафетов, са възхитени от скромността му. Поведението на лекаря потвърждава максимата, че истинският учен не може да не е скромен, защото колкото повече прави, толкова по-осезаемо е колко още му остава да стори.

Личният живот на д-р Рефетов определено не е безоблачен. Първата му съпруга загива на 41 години, а медикът сам отглежда трите им деца. Синът му е фотограф и носи името Оцеола. Дъщеря му Солвейг завършва философия, а най-малката му дъщеря се казва София и има докторат по зоология.

Семейство Рефетови по традиция се събира два пъти годишно - за Коледа и лятото, когато професорът наема къща, която да е "някъде близо до вода", за да могат внуците му да играят и газят във водата необезпокоявани. Лекарят има петима внуци от дъщерите си – четири момичета и едно момче. С внука си (към днешна дата момчето е тийнейджър) професорът обича да играе шах. "Баща ми ме биеше винаги на шах, майка ми казваше: "Остави го да спечели", а той отговаряше: "Да се научи", спомня си с усмивка проф. Рефетов.

След време професорът среща прекрасна дама, на има Хедър (тя е английска писателка), с която са щастливи заедно и днес.