Принос на старобългарските лечители Василий Врач и Иван Рилски към развитието на лечебното изкуство по нашите земи от 10 и 11 век

От 976г.

През 10-11 век в българските земи живеят немалко известни на историците на медицината народни лечители, които впоследствие били обявени от църквата за светци. Между тях особено изтъкнат е Иван Рилски (около 876-976 година), който в знак на протест срещу феодалната експлоатация приема монашество и се оттегля като отшелник в планината Рила.

Около средата на 10 век той основава Рилския манастир близо до местността, в която се намира сегашната му сграда. Иван Рилски е бил известен между населението като лечител, който използвал най-вече растителни лекарства (билки). Той е създал т.нар. благ мехлем, съставен от восък, дъвка, слънчогледово масло и други добавки, който и днес се произвежда под това название от някои наши фармацевтични компании.

Друг известен български народен лечител от 11 век е Василий Врач – един от водачите на богомилите през византийското владичество на българските земи. Като богомилски водач той е изгорен на клада през 1114 година в Константинопол при Алекси I Комнин.

Широкото разпространение на богомилството през епохата до падането на българската държава под османско иго (11-14 век) внася множество свои елементи във вярванията на населението за възникването на болестите Значителна роля изиграва идеята на богомилите за лошото начало – Сатаната, дело на който са видимият свят и човешкото тяло. Това създава основа за възникването на суеверия по произхода на болестите от Сатаната и подчинените му свръхестествени сили – вампири, самодиви, русалки, дяволи. При широкото разпространяване на богомилството предимно между по-примитивното население, живеещо в малките населени места тези схващания за болестите и тяхното лечение навлизат дълбоко в бита и дават многовековни отражения, някои запазени до наши дни.