Теория на страничните вериги на Паул Ерлих от началото на 20 век

От 1897г.

Когато немският лекар Паул Ерлих започва да работи с богат на антитела антисерум за третиране на дифтеритния токсин през 1893 г., изследването потвърждава вярването му, че клетките имат химически различни рецептори (или "странични вериги"), които те използват, за да "заключват" чрез подходящи "ключове" различни багрила или да освобождават структури, наречени антитела, предназначени да неутрализират токсините.

Той публикува първата част от теорията си за страничните вериги през 1897 г., но едва през 1900 г., когато изнася лекция за работата си в Кралското дружество в Лондон, идеята му придобива внимание и похвали. "Трудно е да се открие медицинска дисциплина, която да не се опитва да включи теорията му" – твърдят възхитени слушатели.

Според Ерлих именно този вид клетъчна регенерация би могла да бъде изкуствено "направлявана", а името на това явление е известно на медицинската наука отдавна. То е наречено имунизиране. В случаите, когато клетката "произвежда" излишък от странични вериги, те могат да бъдат освободени в кръвта във вид на антитела.

Схемата по-горе демонстрира излишъка от странични вериги, които се освобождават в кръвния поток, където се свързват (като антитоксини или антитела) към бактериалните токсини. По този начин се изгражда имунитетът. През 1900 г. Паул Ерлих заменя термина "странична верига" (на немски – "Seitenkette") с термина "рецептор".

В следващите години Паул Ерлих разширява своята теория за "страничните" вериги, използвайки понятия (например "амбоцептори", "рецептори от първи, втори и трети ред" и т.н.), които не са обичайни за медицинската наука от началото на 20 век. Лекарят предполага, че между антигена и антитялото следва да присъства и допълнителна молекула, която Ерлих нарича "добавка" (или "допълнение"). Според него страничната верига съдържа най-малко две функционални групи. Благодарение на работата на Паул Ерлих са поставени теоретичните основи на имунологията, бързо напредват и изследванията на лекаря, посветени на серумната валентност.

В крайна сметка обаче Ерлих "разширява теорията за страничната верига до по-голяма дължина, отколкото наистина заслужава", като твърдят някои негови критици. Според тях протеините в кръвта, които усилват действието на антителата, известни като Система на комплемента, функционират чрез взаимодействие със специфично антитяло или странична верига (в действителност комплементарните протеини убиват всички клетки, покрити с антитела, вместо да се насочват към определени).
До около 1915 г. теорията за страничните вериги на Паул Ерлих е отхвърлена, отчасти защото тя постулира, че всяка клетка "изпраща" всички свои налични рецептори. В определен момент те тя би могла да "се нуждае" бързо да неутрализира определени токсини или агресивна инфекцията. Други изследователи "започват да откриват антитела срещу всичко" (срещу нормалните, неопасни протеини, като например яйчения албумин). С подобен вид разнообразие е немислимо клетката да бъде материален носител на всички възможни рецепторни конфигурации. За съжаление последният факт изцяло "убива" теорията на Ерлих.

Въпреки, че днес Паул Ерлих е признат за един от основателите на имунологията (на признание се радва и за неговата пионерна работа в областта на химиотерапията) - теорията за страничните вериги на Ерлих до голяма степен е забравена и почти никога не се цитира като източник на вдъхновение за съвременните имунолози.

По статията работи: Виктория Милова

Статията е част от историята на: