Уилям Боумонт и необичайните му експерименти, разкрили тайната на храносмилателните процеси в човешкото тяло през 19-ти век

От 1822г.

Чували ли сте за живописния остров Макинак? Веднага ще ви кажем, че прекрасното кътче земя се намира в американския щат Мичиган. Изобилстващ със старинни магазинчета за традиционни захрани изделия, островът е любима дестинация за пътешественици от цял свят – особено за онези от тях, за които предпочитаното средство за предвижване е велосипедът. Странно или не, в Маканик шофирането на автомобил е забранено, именно за да се съхрани неподозирания му чар и автентичност. В началото на 19 век самият Мичиган е бил оживено търговско средище. И ако вече се чудите какво общо има всичко казано до тук с медицинската история, ще ви кажем, че в една от сградите на острова няколко века по-рано е било поставено началото на важен за медицината научен експеримент. Въпросната постройка е добре позната на местните. Става дума за стар смесен магазин в региона, който се намира почти на ръба на полуостров, известен като долния полуостров на Мичиган.

През лятото на 1822г. в магазина станал инцидент: клиент натиснал спуска на небрежно заредена пушка. Куршумът се озовал дълбоко в коремната област на 19-годишния ловец Алексис Ст. Мартин. На място бил извикан доктор Уилям Боумонт, който побързал да се отзове, страхувайки се, че може да очаква най-лошото. Медикът не се оказал далече в предположенията си: състоянието на Алексис никак не било добро. Левият дроб на момчето било засегнато, няколко ребра – счупени; налице били установени и мускулни разкъсвания.

Въпреки трагичната картина, след няколко седмици раната започнала постепенно да зараства. А година по-късно Мартин можел да се похвали с отлично здраве, с една забележителна подробност: кожата около мястото, продупчено от куршума, се сляла по такъв начин със стената на стомаха му, че образувала своеобразен отвор вътре в тялото на мъжа. В началото, въпросната фистула представлявала истински "извор" на страхопочитание за доктор Уилям Боумонт. За пръв път в живота си той можел да надникне, в съвсем буквален смисъл, в механизма на "вътрешните" функции на жив човек. Разбира се, като всеки "поданик" на науката, Уилям не се поколебал да използва наблюдаваната анатомична странност. Така, през следващото десетилетие специалистът провел повече от 200 експеримента, които му помогнали да достигне до неподозирани до този момент познания, свързани с функционирането на храносмилателнита система в организма.

Уилям, който по същото време бил военен лекар само с няколко години медицински опит /като стажант/, стартирал опитите си, вкарвайки малки хапки храна в отвора в тялото на Алексис. Експертът искал да провери при каква различна продължителност за време същите ще се разградят. Изследователят опитал и друго: нанизвал парченца върху връв, която вкарвал във фистулата и изкарвал в различни времеви интервали – отново за да установи как се случва усвояването на продуктите от храносмилателната система. Точно по този начин Боумонт открил, че стомахът използва солна киселина, за да разгражда храната. Ученият достигнал до там, че да събира проби от стомашния сок на Мартин и да се опитва да възпроизвежда храносмилане във външна среда – в чаша. Налудничаво или не, точно това му помогнало да разбере, че храносмилането е основно химичен процес, който не е свързан с дейността на коремните мускули. Спокойно може да се твърди още, че изследванията на американеца поставили основите и на диетиката. В разработките си Уилям наблегнал на различната степен на усвояемост на отделни храни, на значението на стимулантите измежду тях /като кафе и алкохол/, както и на влиянието на настроението, температурата и физическата активност върху храносмилането.

Няма да е честно, ако не споменем, че много често тези необичайни опити се отразявали не особено добре върху физическото състояние на Алексис. Самият Боумонт обаче изглежда не се интересувал особено много от чувствата на своя пациент. Докторът желаел само едно: "човешката" му лаборатория да е винаги на една ръка разстояние от него. Затова той наел Мартин като помощник в имението си, а по-късно му осигурил пост в американската армия, за да са заедно по време на изпълняване на медицинските му военни задължения в страната. Канадец по произход, Алексис пък копнеел да се установи със семейството си в Квебек, особено след като загубил двамата си синове заради болест. Фактът, че лекарят спасил живота му обаче го накарал да остане в Мичиган. Така, съвместният им "проект" продължил цели осем години. Той бил преустановен през 1833 година, когато Уилям публикувал сериозния си медицински труд "Experiments and Observations on the Gastric Juice and the Physiology of Digestion".

Днес смесеният магазин, станал сцена на описания по-горе инцидент, е обновен и отворен за посетители, готов да им "разкаже" един, безспорно необикновен, момент от световната медицинска история.