Упадък на практиката по кръвопускане

От 1830г.

През седемнадесети, осемнайсети и деветнайсети век немалко именити лекари препоръчват лечебното кръвопускане за облекчаване и лечение на различни заболявания. Практиката се препоръчва в писмените трудове на Херман Боерааве Жерард Ван Свитен, Георг Ернст Щал, Джон Браун, Фридрих Хофман, Албрехт фон Халер, Пърсивал Пот, Джон Прингъл, Уилям Кълън, и Франсоа Бруси.

В края на осемнадесети и началото на деветнадесети век прилагането на лечебното кръвопускане според трудовете на Ф. Бруси достигнало своя пик. Въпреки това след 1830 година  медицинската манипулация замряла. Този спад се наблюдава отчетливо, при все многото медицински теории, защитаващи медицинското кръвопускане. Статистическото проучване на френския лекар Пиер Луи (числен метод), касаещо ефектите от кръвопускане при лечението на пневмония често се цитира като една от главните причини за упадъка на венесекцията. Все пак, резултатите от изследванията на Луи показват единствено, че кръвопускането вече не се считало за толкова полезно за организма. Работата на френския медик е характерна и запомняща се, защото в нея се улавя новата тенденция, очертаваща новото критично отношение към голяма част от традиционните методи на лечение.

Редица изследователи във Франция, Австрия, Англия и Америка провеждат собствени клинични проучвания, сравняващи процента на излекуваните с кръвопускане и процента на лекуваните по алтернативни начини за възстановяване. Други лекари се опитват да изучат физиологичните ефекти на загубата на кръв.

Джон Хюс Бенет (лекар от Единбург) през 1855 г. пише коментар, касаещ лечението на пневмонията: "Съмнително е дали масивното кървене от ръката може да повлияе върху "застоялата" кръв в белодробните капиляри, че то може да влияе пряко върху жилавия заседнал ексудат в белите дробове" Бенет счита, че кръвопускането просто намалява силата на пациента и по този начин възпрепятства възстановяването.

Кръвопускането започнало да търпи критика не само от медицинските изследователи, но и от медиците, лекуващи с хомеопатия и билки. В резултат на този тип отричане на манипулацията защитниците на лечебното кървене постепенно започнали намаляват. Приложението на кръвопускането в днешно време се използва само за някои много специфични медицински случаи.

През 1875 г. англичанинът У. Мичъл Кларк извършва преглед на дългата история на кръвопускането, коментирайки рязкото преустановяване на практиката: "Опитът (както казва в първия свой афоризъм Хипократ), е нещо крайно необходимо. Би било лъжовно и подвеждащо ако напълно осъдим метод за лечение, използвал се в продължение на две (или дори три) хиляди години от едни от най-способните лекари в историята на медицината. За мен именно това е най-съществено в тази тема. Дали отказът от кръвопускането е окончателен, или нашите наследници ще станат свидетели на възобновяването на практиката? Това е много труден въпрос, а човек (прегледал внимателно историята на кръвопускането) трябва да е много смел, за да твърди, че манипулацията няма да се използва никога повече."

Кръвопускането при хора, страдащи от стенокардия или сърдечен инфаркт в съвременната медицина се подлага на тестове. Кръвта трябва да се оттегля от организма по график, осигуряващ стабилно ниво на хематокрит (процентът на червени кръвни клетки в кръвта). Интересен факт е, че до ХХ век ланцетите се заменят с по-безопасни устройства за взимане на кръв и вливане на течности в кръвния поток. Хайнрих Стерн подобрява специалната подкожна игла на Щраус. През 1905 Стерн проектирал венепунктурна игла, която е дълга около 7 см и съдържа една сребърна канюла, дълга 4 см.

Статията е част от историята на:

• История на кръвопускането