Хирургическа урологична манипулация със съмнителни резултати, прилагана в Габрово до 90-те години на 19 век

От 1830г.

Нека поговорим за специалността урология, която е част и от българската медицинска история. И така, тази специалност може да се „похвали” не само с отлични традиции, но и с дълбоки корени. Тя се развива паралелно с древната, а по-късно и със съвременната медицинска наука в страната, както и с хирургията в частност. За кратко време националната урология достига до нивото на световната, а това става факт благодарение на усилията на специалистите, работили в различни периоди. През 1934 година медикът д-р Таньо Танев основава Общовойсковата болница. В нея е формирано първото българско урологично отделение. Огромен принос за развитието на болничната институция в следващите години на 20 век имат професорите Ал. Станишев, Вл. Томов, Ан. Червенаков, Cm. Ламбрев, Ив. Викторов, Н. Атанасов, Т. Андреев, Н. Минков, доцентите Л. Пачеджиев, М. Енфеджиев, д-р Щърбов.

Това са основните детайли, важни за официалното формиране на националната урология. Допреди това, обаче, в самото начало на 20 век, медицинската помощ в България (включително и урологичната) „разчита” основно на народните лечители, билкарите и техните терапии с недоказан ефект.

В следващите редове ще ви разкажа именно за такъв тип „народно” лечение на урологични болестни състояния. Българският изследовател И. Урумов подробно описва терапията на пикочните канали и бъбреците с билки, използвани по онова време.

Макар че билкотерапията в старата ни да е на почит в началото на 20 век, медицинската ни практика от този период все пак има и практики, характерни за рационалната урология, включително и хирургични методи за третирането на мехурната калкулоза.

Именно такъв метод описва лекарят Христо Тантилов (през 1907 година). Той разказва за оперативна техника, която традиционните лечители прилагат за отстраняването на камъни в пикочния мехур. Според неговия разказ, след ръчното установяване на камъка през ректума, лечителят пристъпва към оперативната манипулация без каквато и да е упойка. С бръснач той прави дълбока инцизия на перинеалната бразда, а помощникът му натиска коремната стена, за да може пикочният мехур да изпъкне през разреза. Тогава мехурът се срязва и със специално приспособление (вид лъжичка) камъкът се отстранява. След това, раната се наплисква с преварена вода, а върху разреза се полага питка от прясно тесто, намазана с мехлем от яйчен белтък и чист зехтин. В първите 24 ч. след оперативната манипулация пациентът приема само вода, а по-късно - варена ечемичена вода. Съобщава се, че през първите дни болните уринират през раната (децата до 10 г., а възрастните - и за по-дълъг период), след което уринирането постепенно се възстановява.

Според изследователя такива оперативни манипулации са извършвани в Габрово около 30-те години на XIX в. от двама братя с гръцки произход. По късно техен ученик в града става Тотю Пантев. Той предава предава своите умения на сина си (Панто Тошев) и на внука си. В Калофер народният лечител Костаки Стергиев също оперативно премахва камъни от пикочния мехур.

Тази опасна практика съществува в Габрово до 90-те години на XIX в., когато властите официално я забраняват. Тотев оперира около 100 души (от тях по време на манипулацията загива един пациент).

Ако трябва да обобщя написаното до тук, то ще ви оставя сами да оцените колко дълъг път извървява историческото развитие на българската урология до края на 20 век.

По статията работи: Виктория Милова