Galega officinalis или как лечебният жаблек се превърна в медикамента метформин

От 1922г.

В началото на 20 век от екстракта от билката Galega officinalis (известна и като лечебен жаблек) учените изолират алкалоид, който наричат "galegine" (галегин). Този алкалоид е "виновен" за силно изразената хипогликемия, която развиват опитните животни, подложени на експерименти. Тази способност на галегина първоначално ограничава неговото приложение при пациенти. Освен това, галегиновите компоненти "synthalin A" и "synthalin B" се оказват ефективни, но със силно токсично действие.

Науката напредва, а във фармацевтичната индустрия се появява новото лекарство "Metformin" (с активна съставка - dimethylbiguanidine). Медикаментът е създаден през 1922 година (а химическата му структура е изключително сходна с тази на галегина). Изглежда, ентусиазмът на учените изстива за известно време, тъй като първите клинични изследвания на пероралното противодиабетно лекарствено са проведени сред пациенти цели 35 години по-късно след откритието му. Учените, които се заемат с нелеката задача, са френските медици Стерне и Дювал (1957-1959). Заради интересните си свойства медикаментът е наречен "glucophage" ("глюкояден"). Много скоро не само във Франция, но и в други европейски държави метформинът съумява да се наложи като противодиабетен медикамент поради своята ефективност особено при хората с току що диагностициран диабет тип 2 и затлъстяване.

Galega officinalis и активните съставки в нея

Galega officinalis (известна с имената жаблек, конски ребра, диво салкъмче, ребрика, плюскач, плюшкар) е многогодишна билка с бял, син или лилав цвят, която може да се открие в районите с умерен климат. Тя произхожда от Южна Европа и Западна Азия, но през последните два века се разпространява в много страни по света.

В периода на Средновековието, Galega officinalis е ползвана в различни лечебни рецепти, прилагани във фолклорната медицина за облекчаване на честото уриниране, придружаващо заболяване, чиито симптоми съвпадат с тези на захарния диабет. Билката се ползва като лекарство по време на епидемиите от чума. Тогавашните лекари считат, че тя стимулира потенето при болните от инфекциозното заболяване хора. Въпреки всичко, по-късно става ясно, че растението е твърде токсично и не бива да се използва често и за дълги периоди от време.

Въпреки че Galega officinalis успешно понижава концентрацията на кръвната глюкоза при пациентите с диабет, откритието каква е активната съставка в растението, е направено едва в началото на 20 век. Сред основните причини за това е по-мекият ефект от употребата на билката и въвеждането в употреба на инсулина, който е ефективен както за диабет тип 1, така и за диабет тип 2.

Активната съставка във в билката, понижаваща кръвната захар, се казва галегин или изоамилен гуанидин. Изследвания показват, че макар жаблекът да е богат на гуанидин, растението е твърде токсично за клинична употреба. По този начин вниманието на учените се насочва към галегина, който е по-малко токсичен екстракт. Точната му структура е потвърдена през 1923 г. от изследователска група в Единбург, Великобритания.

История на клиничното приложение

Първите ранни клинични опити с галегинов сулфат са описани от Мюлер и Рейнвайн през 1927 г. Те експериментират със себе си, приемайки 109 mg галегинов сулфат. Откриват, че нивото на кръвната им захар се понижава. Впоследствие, учените разширяват изследването си. Първо изпробват веществото върху клинично здрави индивиди, а след това - върху пациенти с диабет. При всички хора е установен търсеният хипогликемичен ефект (разбира се, той е по-лек при здравите пациенти, но разликата при тези с диабет е значителна).

По-нататъшната работа на Леклер и неговата изследователска група, както и усилията на Партурие и Хюгоно през следващите десет години, предоставя допълнителни данни за антидиабетното действие на екстракта от Galega officinalis. Учените успяват да направят по-безопасна терапията с галегин, въпреки че ползата от нея е ограничена заради променливостта на реакциите и кратката продължителност на действието.

През 1957 г. са проведени няколко проучвания в Париж. Участниците в тях проучват действието на препарата метформин. Става ясно, че той намалява кръвната захар при пациенти с диабет тип 2, макар че участниците в проучването не са клинично здрави. За разлика от сулфонилуреите (друг клас перорални антидиабетни лекарства), метформинът не стимулира освобождаването на инсулин, а намалява главно освобождаването на глюкоза от черния дроб. В тези проучвания става ясно, че медикаментът има нежелани ефекти, които се отразяват на стомашно-чревния тракт.

През същата година американска изследователска група публикува подобни резултати, касаещи веществото фенформамин (фенилетил бигуанид), но компанията, която го произвежда, получава съобщения за множество случаи на лактатна ацидоза. За разлика от него, метформинът, произвеждан от малка френска компания, постепенно започва да се превръща в най-предпочитания бигуанид не само във Франция, но и в Шотландия.

Увеличаването на оплакванията от лактатна ацидоза, както и честите смъртни случаи от употребата на фенформамин, кара властите да изтеглят медикамента от пазара (през 1977 г. първо в САЩ, а след това - в много други страни). Австралийската комисия за оценка на употребата на лекарствата препоръчва да се ограничи сериозно приемът както на фенформин, така и на метформин, без да се имат предвид различните фармакокинетики на двата медикамента. Феноморфинът се метаболизира в черния дроб и може да се натрупа при пациентите с определени генетични заболявания, докато метформинът се екскретира в бъбреците и много рядко води до случаи на лактатна ацидоза или смърт при пациентите, приели големи дози (или страдащите от напреднала бъбречна недостатъчност).

Ендокринолозите във Франция и Шотландия имат значителен опит с употребата на метформин, а поради тази причина – специалистите продължават да предписват лекарството. През 1968 и 1977 г. проучвания, проведени в Шотландия, сравняват препаратите метформин и хлорпропамид. Установяват, че и двата медикамента контролират нивото на глюкозата по сходен начин. Все пак, пациентите, третирани с първото лекарство имат по-слаба хипогликемия и загуба на тегло, докато тези, третирани със сулфонилурея повишават теглото си.

През 1995 г. ползите от метформин биват преоткрити. Провеждат се много проучвания, от които най-мащабно, е английското „Prospective Diabetes Study”. По същество, то е рандомизирано, многоцентрово клинично проучване, в което в продължение на 10 години, участват 3867 пациенти. Става ясно, че освен че влияе на кръвната захар, метформинът намалява рисковете от инфаркт на миокарда.

Анти-атеросклеротичните и кардиозащитните ефекти на лекарството са потвърдени в проспективни и ретроспективни проучвания, но е нужно почти десетилетие, за да могат констатациите да се превърнат в препоръки. През 2012 г. специалистите по диабет в САЩ и Европа обявяват, че метформинът е сред медикаментите, които се предписват най-често на болните от диабет.

По статията работи: Виктория Милова